Окото на Бога (Песни от космическите друми — 2)

Правила на играта

С прехвалените ми плаващи кодировки ще се запознаеш малко по-късно. За сега ще те „светна“ само за няколко неизбежни подробности около играта.

Действието се води в бъдещето — при това в същото бъдеще, където е и Ледено безмълвие. С помощта на хиперпространствения двигател (няма да те затруднявам с технически описания) човечеството доста бързо се е разселило из галактиката. Най-важното, което трябва да се спомене за корабите по това време е, че пътуването през хиперпространството се осъществява чрез скокове, един час път отговаря на около пет парсека разстояние в реалното пространство и корабът не може да скача на повече от двадесет парсека, защото вероятността да не улучи точката, към която се е запътил, става твърде голяма.

Цивилизованият космос е зона с по-богати и плътно населени планети. В Периферията планетите обикновено са собственост на първооткривателя си, който ги използва както сметне за най-добре. Неизследваните зони отвъд Периферията са Дивият космос, романтичен и първобитен, зона на действие на пилотите „счупи-глави“, които се впускат в дълги полети с надеждата да открият още добри планети за заселване и да спечелят нещо от продажбата им…

Орбиталните бази, една-две от които ще посетиш в хода на играта, са собственост на предприемчиви бизнесмени и служат за нещо като мотели по звездните маршрути. Обикновено са разположени на ключови места между различните обитаеми светове, така че да не се налага пътниците да прекарват повече от няколко часа в корабите си. Вероятно най-известната база е „Елатрон“, която, заради мястото си точно на ръба на Периферията, е предпочитана както от богати туристи, така и от пилотите „счупи-глави“.

Варварите, за които по-късно също ще стане дума, са плод на един по-стар експеримент на човечеството. Пренаселената Земя започва да изпраща кораби в Космоса още преди изобретяването на хипер-двигателя. Естествено, такива пътувания продължават с хилядолетия и на борда на огромните кораби се сменят множество поколения преди достигане на крайната цел. За по-подробно просвещение за това, какво става на борда на подобен кораб, ти препоръчвам например „Сираци на вселената“ на Робърт Хайнлайн.

След откриването на хипер-двигателя, голяма част от тези кораби са настигнати и преоткрити, а обитателите им са наречени варвари, защото с времето са загубили голяма част от знанията и културата си. Населението на някои кораби е отказало да ги напусне и продължава безкрайния си път, на други се е съгласило да бъде преместено на подходящи планети — вземи например безмълвните ангели от „Ледено безмълвие“. Обикновено такива колонии варвари са си избрали за обозначение някой типичен за тяхната култура признак — мълчанието при безмълвните ангели или пристрастеността към играта на флипер за флиперяните, с които ще се срещнеш в тази книга. Флиперът, впрочем, доста грубо може да бъде описан ето така: играчът застава пред голяма стъклена кутия, в която има наклонена плоскост с различни препятствия. Чрез специално копче по жлеб се изстрелва топче, което попада някъде в горната част на плоскостта и играчът управлява спускането му по нея с помощта на две ръчки. Целта е топчето да закачи максимален брой препятствия (често по някаква система), за да се наберат най-много точки, преди то да падне в улей в най-долната част на плоскостта. Така описан, флиперът изглежда направо отвратителен, но, уверявам те, това е една от най-забавните игри, за които се сещам! Е, след книгите-игри, разбира се!