Пасажер [bg]

— Джулиън? — викна тои. Но как, за бога, как бе възможно да е жив? Нима бе оцелял след падането? Трябваше да се върнат в пристанището, да се върнат в Ню Йорк...

Другият кораб изникна като призрак, изплува от мъгливите, потънали в сенки води. Николас едва успя да си поеме дъх и отсреща изстреляха мощен залп.

Корабът под него се раздра, усети го така ясно, сякаш се разкъсваше собствената му кожа, сякаш собствените му кости се разтрошаваха на хиляди назъбени парченца.

— Джулиън! — изкрещя тои, а около него избухнаха пламъци, разхвърчаха се отломки и го уловиха в капана на задушаваща огнена стихия и остри трески. А през цялото това време канонадата не отслабваше, не затихваше. Огънят опърли косата му, остави нажежена до бяло жарава зад клепачите му. Николас изгуби равновесие и с дрезгав вик се строполи на земята, корабът се наклони силно на дясно, килна се рязко, страховито, което можеше да означава само едно — корпусът се пълнеше с вода и тои щеше да се удави. Ослепен, обгорен, изоставен.

След това настъпи тишина.

Именно внезапната тишина го събуди от тежкия кошмарен сън, изтегли го обратно в реалността. Умората лепнеше в съзнанието му като мекотело и не допускаше разумна мисъл. Остра, неконтролируема паника нахлу в главата му като опустошителна вълна и го принуди да се дръпне от меката топлина, около която се бе свил. Белите плочки, стотиците кафяви, сини, червени, черни одеяла, силуети, хора.

Изправи се и притисна гръб о стената. Разтърка очи с юмруци и се опита да успокои думкането на сърцето си.

Знаеш къде си.

Знаеше.

Лондон. Двадесети век. Войната.

Насред транспортен тунел. През който минаваше. влак. Метрото.

Николас въздъхна и изтри и последните следи от съня с длани. Лампите над главата му мъждукаха като свещ на вятъра. Наклони глава и се заслуша в странния звук, които издаваха — нещо средно между жужене и френетично припукване като цикадите в южните колонии.

Електричество. От толкова отдавна не бе имал възможност да го наблюдава, а дори и по-рано, когато още пътуваше, не бе виждал такова количество лампи. Джулиън бе човекът, които го бе запознал с електричеството, които се бе подсмихвал, докато Николас разглеждаше първата електрическа крушка в живота си. Години наред бе успявал да изтика спомена за природения си брат в наи-затънтените кътчета на съзнанието си, така че болката и вината да не вгорчават надеждите му за бъдещето. Но пътуването във времето и мислите за Джулиън бяха неумолимо свързани. Джулиън бе единствената причина, поради която бе пътувал през проходите. В началото смяташе, че присъствието му е необходимо, за да гарантира, че оцелелите врагове на Аирънуд няма да навредят на стареца, вярваше, че е защитник — роля, с която безкраино се гордееше. В краина сметка обаче работата му се свежда е до грижите за облеклото на брат му, до пране и кърпене, сякаш бе наи-обикновен прислужник. Задоволяваше прищевките на Джулиън и се стараеше да угажда на неконтролируемите му, променливи настроения. Дори и като пътешественик, пак бе слуга. Роб на волята на Айрънуд.