Дарк Холоу [bg]

— Хайде да тръгваме — изправи се Луис. — Ако не беше този шибан студ, чернокожите братя тук отдавна да са взели властта.

Влязохме във входа до витрината на книжарничката. Изкачихме се по десетина стъпала и спряхме пред дебела дървена врата със звънец. Натиснах го, от говорителчето на домофона прозвуча глас:

— Да?

— Търся Ал Зи — рекох аз.

— Тука нема Ал Зи — отвърна ми гласът с доста тежък акцент и скоропоговорка, която прозвуча като „тунелзи“. Сетне домофонът изпращя и замлъкна.

Луис ме избута встрани и на свой ред натисна бутона.

— Да? — прозвуча същият глас.

— Слушай, човече, просто отвори шибаната врата.

Чу се изщракване, сетне релето избръмча и вратата се отвори. Влязохме, блиндираната порта се затвори зад нас автоматично. Изкачихме още четири стъпала и пред нас се откри преддверие, а зад него отворена дървена врата. На стената до нея се бе облегнал нисък, плещест мъжага с ръка близо до пистолета на колана, готов за мигновени действия при нужда. Единственото украшение по стените бе евтин часовник в черно и бяло, който тихичко отмерваше секундите. Предположих, че зад него е камерата за наблюдение. Оказах се прав — когато влязохме в големия офис, мониторът на бюрото на Ал Зи показваше празното стълбище.

В офиса бяха общо четирима. Първи — ниският набит здравеняк с пистолета. В лицето бе жълт като восъчна свещ. На тежко канапе с кръстосани крака се бе отпуснал по-възрастен, пълен мъж с увиснали като на ловджийски басет бузи. Бе облечен в черен костюм с бяла риза и червена връзка, а очите му бяха скрити зад тъмни очила. На стената до него лениво се подпираше младо конте, с палци в гайките на панталона отпред и достатъчно разтворено сако, че да забележим автоматичния патлак на кръста. Сивите му панталони бяха тесни като кюнци на глезените, където се спускаха върху каубойски ботуши с метални върхове. Бе картинка като рекламите за сапун от петдесетте години, ама сякаш току-що слязъл от страниците на някое тогавашно списание.

Луис пристъпи напред, като че не забеляза тези тримата. Гледаше четвъртия зад бюрото с монитора. До него на зелена подложка стояха черен телефон, писалка и бележник. Вероятно никога не гасяха мониторния екран.

Ал Зи приличаше на отлично коафиран погребален агент в отпуска — с изтъняла сребриста коса, грижливо сресана назад и полепнала по темето, за да открива високото чело. Лицето му бе мрачно, сбръчкано, очите като тъмни опали, устните — тънки и сухи, носът дълъг с широки и отворени ноздри, сякаш правени по поръчка за подобрено обоняние. Носеше строг официален костюм с жилетка, но бялата риза бе разкопчана на врата, вратовръзка нямаше. В дясната ръка държеше димяща цигара, лявата бе отпусната на бюрото. Ноктите й бяха чисти, добре подрязани, но без маникюр. Знаех, че Ал Зи е буферът между горния ешелон на организацията и по-ниските чинове. И изобщо отговаряше за спешното разрешаване на внезапно изникнали проблеми и неприятности. Това му бе специалността, а мнозина казваха, че направо имал Божи дар за този тип работа. Та това ме наведе на мисълта, че наистина не му трябва маникюр — защо ще му е нужен на човек, чиито ръце са почти непрестанно омърсени?