Дарк Холоу [bg]

Пощенската марка бе от Грийнвил. Самото писмо бе кратко, малко повече от няколко изречения с пожелания за добро здраве, няколко новини за „къщата“ и за „старото куче“, които Били видимо добре познаваше. Подписано бе с името на Мийд Пейн със старчески, леко разкривен почерк.

— Значи двамцата са поддържали връзка през изминалите години — забелязах аз.

Този факт потвърждаваше предишните ми предположения — че при нужда Били би потърсил помощ именно от Мийд Пейн.

Тръгнахме за Дарк Холоу с уговорката, че няма да спираме никъде. Ейнджъл и Луис пътуваха пред мен в златистия си мъркюри, аз отзад — в мустанга. Колкото повече навлизахме в северните райони, толкова повече се сгъстяваше и мъглата. Все едно пътувахме в странен, призрачен свят, осеян с разпилени без ред къщички с мъждукащи прозорчета в градове без център и без улици, а фаровете на колите приличаха на гигантски приказни мечове, готови да пронижат невидимо чудовище. Прогнозата предвещаваше обилни снеговалежи. Значи скоро щяха да пристигнат снегорините и да се захванат с почистване на магистралната мрежа. Но засега Грийнвил изглеждаше спокоен и незасегнат от зимата — ранният сняг бе посипан с пясък и пътищата бяха в задоволително състояние. В отсечката между него и Дарк Холоу срещнахме само два автомобила.

Аз бях поизостанал и когато пристигнах в мотела, Ейнджъл и Луис вече се нанасяха. На регистрацията стоеше същата жена със синкавата коса и дописваше данните им във формуляра. На плота до нея дремеше свит на геврек кафяв котак — носът му почти допрян до опашката. Ейнджъл обясняваше нещо на жената, а Луис встрани лениво прелистваше туристически брошурки. Хвърли ми кос поглед, но с нищо друго не показа, че сме заедно.

— Вие, господа, в една стая ли ще бъдете? — питаше жената.

— Да, госпожо — отвърна Ейнджъл и мъдро поклати глава. — Всеки спестен долар ни е добре дошъл.

— А вашият приятел свещеник ли е? — отново запита жената и с любопитство огледа високия Луис във великолепния му черен костюм.

— Да, госпожо, нещо подобно — откликна Ейнджъл. — От старозаветниците е, много държи на това, знаете. Око за око, зъб за зъб, нали се досещате?

— О, колко мило. Ние тук много рядко посрещаме вярващи.

Лицето на Луис се сви в многострадална гримаса, досущ светец, когото се канят да изтезават.

— Ако се интересувате, довечера ще имаме служба, ние сме баптисти. Добре сте дошли.

— Покорно ви благодарим, госпожо, но предпочитаме нашето си богослужение.

Тя се усмихна с разбиране.

— Разбира се, разбира се. Само ще ви моля да спазвате правилника за тишината. Нека да не безпокоим другите гости, нали?

— С удоволствие ще се съобразим с правилника — тържествено заяви Луис и пое ключа от ръката й.