Всяко мъртво нещо [bg]

Паркирах колата на Шиора отвън и тръгнах към разбития автомобил. Огледах се за охраната, но не зърнах никого. В колата смърдеше на алкохол, човешка пот и на страх… да, да, долових типичния мирис на човешки страх, на ужас и уплаха от отмъщение, от възмездие може би. Шофьорската врата бе осеяна с дупки от куршуми — като надупчена от акне младежка мутра, задният прозорец липсваше, но никъде не видях следи от кръв. Тръгнах към къщата, като се стремях да се движа в сенките. Вървях към светлините пред централния вход, а ръката ми стискаше дръжката на пистолета, лепкава от пот и напрежение. Рамото ме болеше повече от всякога, от време на време ми прилошаваше и ми се виеше свят.

Предната врата на дома бе отворена. Виждах движещи се вътре мъже. Под един от прозорците на фасадата се бе свлякла мъжка фигура в тъмен костюм, хванала глава с ръце, отстрани бе захвърлен автоматичен пистолет.

Продължих, като тръгнах да заобиколя къщата. Целта ми бе задният вход, евентуално кабинетът на дон Ферера. Почти бях стигнал там, когато чух виковете.

— Някой е влязъл в градината! Тръгвайте! Бегом! Бегом!

Спринтирах към един от еркерните прозорци тъкмо когато проехтяха първите изстрели. Парченца чакъл се разхвърчаха по алеята наоколо ми. Пробягах няколкото стъпала до прозореца и силно ударих рамката — веднъж, дваж, не стана. Завъртях се и я ритнах — вътрешните ключалки поддадоха, дървото се разчупи и след секунда бях вътре.

На пода имаше локвички кръв и сивкава материя; на дебелия персийски килим изпъкваха тъмни черно червеникави петна. Алени лекета зацапваха и елегантния бежов панталон на дон Ферера — старецът държеше главата на сина си в скута и се люлееше напред-назад, потънал в няма скръб. Пръстите на лявата му ръка бяха заровени в рядката коса на Сони. В дясната, увиснала някак си безволево надолу край тялото, държеше пистолет с насочено към пода дуло. Очите на Сони бяха отворени и в тъмните зеници проблясваха светлините на полилеите.

Помислих си, че го е прострелял в мига, когато синът е коленичил пред бащата в молба за… какво? Може би за помощ, за помилване, за опрощение? Тлъстият, гнусен и перверзен Сони, с дебелите, гумени устни и налудничавите очи, облечен в евтин кремав костюм, риза с отворена яка, крещяща и безвкусна дори и в смъртта. Сега видях лицето на стария дон по-добре — бе строго и някак си непоколебимо, но когато ме погледна, усетих болката и скръбта в очите му. И нещо още — вина и отчаяние; това бяха очите на човек, убил собствения си син и умиращ заедно с него.

Чух стъпки отзад. Зърнах двамата главорези зад мен в огледалните стъкла на голямата библиотека отсреща. Пистолетите им бяха насочени в тила ми. След секунда дойдоха още хора от охраната и мигом замръзнаха, когато видяха кървавата картина в помещението.