Всяко мъртво нещо [bg]

От кухнята — тя бе откъм другата страна на хола — долетя пращене, каквото предизвикват оставени прекалено дълго на огъня чайник или тенджера. И някакви странни звуци, подобни на пукане. Започнах да се досещам, когато до ноздрите ми стигна миризмата на нагорещен метал и изгоряло, а след малко усетих и тънкия мирис на газта. Вратата на кухнята бе затворена, осветлението — изключено. Когато приближих, възкиселата миризма се усили значително. Отворих я внимателно, рязко отстъпих назад и встрани. Пръстът ми бе на спусъка, но знаех, че не бива да стрелям след като въздухът е наситен с газ, а той вероятно и продължава да изтича.

Никакво движение. Мирисът бе вече неприятно силен. Странното, неритмично пукане с лека металическа отсянка и бръмчене звучеше още по-високо. Поех дълбоко въздух и се втурнах в помещението с безсмислено насочен пистолет, готов за всеки случай да гръмна по всяка движеща се мишена.

Кухнята бе празна. Слаба светлина проникваше през прозореца, от хола и трите големи фурни, сякаш за промишлена употреба, поставени точно срещу входа. През прозрачните им врати зърнах синкави пламъчета да лижат метал — тигани, ножове и вилици, тенджери. Навсякъде около тях вече проблясваха тънки сребристосинкави искрици. Тук газта направо смърдеше, а пукането и бръмченето придобиха застрашително темпо. Обърнах се и побягнах колкото ме държат краката.

Бях стигнал външната врата и я отварях, когато зад мен се чу гигантско бумтене и взрив. Последва го втори — по-силен, въздушната вълна ме пое като перце и ме захвърли напред върху чакъла. Чух трясъците на разбиващи се прозорци и моравата около мен запуши в мига, когато къщата лумна в огромни пламъци. Залитайки, затичах към колата, а нечовешката жега пърлеше гърба и тила ми, пламъците танцуваха в стъклата й.

Долу, на портите на имението, зърнах червените стоп светлини на нечия кола. Примигнаха за секунда и се скриха в завоя… Адилейд Модайн бе прикрила следите си и отново изчезваше нейде в сенките, за да се покрие до следващите си убийства. Къщата гореше бурно, високите пламъци, същински призраци, понесени от лекия ветрец, протягаха тънки, дълги ръце към околните стени, като влюбени в пламенна любовна нега. Подгоних колата по алеята и след червените стопове.

Тя караше бързо и добре. Летеше надолу по криволичещия път на Тод Хил, смело влизаше в завоите, а гумите и спирачките свистяха в нощната тишина. Но аз я настигах. Черният страничен път свърши, тя стъпи на магистралата за Статън Айлънд, като нагло засече минаващите коли. Засвириха клаксони и спирачки, чуха се ругатни на висок глас. И аз влязох в централния път като нея, при това одрах спряла напряко тойота.

Модайн настъпи газта и излезе на скоростното платно. Но и там скоростта не я удовлетвори, колата пред нея не вървеше достатъчно бързо. Тя пресече двете вътрешни платна, където трафикът бе по-наситен. Тук вече започнах да се затруднявам. Когато стигна бариерата за пътната такса на Готълс бридж, бях цели девет коли зад нея. Изкуших се да зарежа колата и да я подгоня пеша, за да я хвана на самата будка, но това бе рисковано. Можеше да тръгне неочаквано, особено ако имаше точни пари. По-добре бе да изчакам да излезе от скоростната магистрала и тогава да я заловя. Ако се опитам да направя нещо на шосето, единият от нас най-вероятно ще излети от него и ще се обърне.