На крачка от гроба [bg]

Някакъв шум ме накара да се извърна. Боунс стоеше на вратата на спалнята, но вече бе облечен. Смехът, който излезе от устните ми, бе безрадостен и фалшив.

— Уф, за малко!

Той ме гледаше. Изражението му вече не беше гневно и тъкмо това ме притесни. С гнева можех да се справя.

— Не мога повече да гледам какво си причиняваш.

Предпазливо попитах:

— Какво си причинявам?

— Продължаваш да се наказваш за греховете на баща си — твърдо отвърна той. — Колко дълго се очаква да плащаш за тях? Още колко вампири трябва да убиеш, преди с майка ти да изравните резултата? Ти си един от най-смелите хора, които съм срещал, но въпреки това си уплашена до смърт от собствената си майка. Не го ли осъзнаваш? Всъщност не мен криеш в гардероба, а себе си.

— Лесно ти е да говориш така, твоята майка е мъртва! — Седнах на дивана с пухтене. — Не ти се налага да се тревожиш дали тя няма да те намрази за това, с кого спиш, или дали въобще ще я видиш някога отново, ако й признаеш истината! Какво да направя? Да рискувам връзката си с единствения човек, който винаги е бил до мен в живота ми? Тя ще те погледне и единственото, което ще види, са кучешките ти зъби. Никога няма да ми прости, защо не разбираш това?

При последното изречение гласът ми замря и аз зарових лице в дланите си. Страхотно. Сега не се преструвах. Вече имах мигрена.

— Права си, майка ми е мъртва. Никога няма да разбера какво щеше да си помисли за мъжа, в който съм се превърнал. Дали щеше да се гордее… или да ме презира за изборите, които съм направил. Но едно ще ти кажа — ако тя беше жива, щях да се разкрия пред нея. Напълно. Тя щеше да го заслужава, а и честно казано, аз също. Но сега не става дума за мен. Виж, не настоявам да се запозная с майка ти. Просто смятам, че рано или късно ще ти се наложи да се помириш със себе си. Не можеш да отричаш вампира в себе си и не бива да продължаваш да се наказваш за присъствието му. Трябва да разбереш коя си, какви са нуждите ти и да не се извиняваш заради тях. Нито на мен, нито на майка си, нито на когото й да било друг.

Той се озова до вратата, преди да осъзная какво прави.

— Тръгваш ли си? Ти… късаш ли с мен?

Боунс се обърна.

— Не, Котенце. Просто ти давам възможност да обмислиш нещата, без да съм наоколо и да те разсейвам.