На крачка от гроба [bg]

Пръстите върху рамото ми се стегнаха. Не че ме заболя, но не беше и като масаж. По изражението му отгатнах, че дори не осъзнава движението.

— Предполагам, би отишла в „Хапка“. Това е единственото място в околността, където насилието е забранено. Струва си да опитаме. Ще дойдеш ли с мен?

Изгледах го.

— Мислиш, че можеш да ме спреш ли?

Той за малко да се усмихне, но лицето му остана прекалено разтревожено.

— Точно в момента се радвам, че не мога.

В клуба, в който бяхме излезли на първата си среща и в който ме бяха дрогирали, нямаше и следа от Франческа. Същата мускулеста жена охранител стоеше на входа и Боунс я дръпна настрана, за да й даде номера на мобилния си, в случай че по-късно Франческа се появеше. После опитахме да я намерим в хотела, в който преди няколко седмици се бяхме срещнали с нея. Нищо. Боунс се обади на Спейд, който все още бе в Ню Йорк, но и той не я бе чувал. Докато часовете се влачеха без никакви новини, Боунс ставаше все по-мрачен и по-мрачен. Явно бе, че случката нямаше да има щастлив край като в приказките. Чувствах се безпомощна.

Преди зазоряване отново проверихме в хотела и в „Хапка“, просто за всеки случай, но не извадихме късмет. Мобилният на Боунс не иззвъня нито веднъж. Той подкара обратно към апартамента ми, когато ненадейно намали скоростта на мотора и отби край пътя.

Пред нас, на около три километра и нещо, святкаха синьо-червените лампи на множество полицейски коли. Няколкото коли на пътя толкова рано сутринта биваха отбивани в една от лентите на шосето. Останалите три ленти бяха затворени със сигнални светлини, ограждащи и пространство извън пътя.

— Явно е станала катастрофа, трябва да минем по друг път — казах, преди да се огледам наоколо и да получа усещане за дежа вю. — Това място ми изглежда познато…

Лицето му бе като каменна плоча, когато се извърна към мен.

— И би трябвало. Тук те завлече Хенеси, за да ти изпие кръвта. Е, не точно тук. Там, отпред, където са ченгетата.

Втренчих се в него, а после и в мигащите светлини нагоре по пътя, които сега вече ми се струваха много по-зловещи.

— Боунс…

— Мога да ги чуя — рече той с равен, безчувствен глас. — Намерили са тяло.

Ръцете му се бяха свили в юмруци около дръжките на мотора и аз много нежно го побутнах.

— Може пък да не е тя. Продължавай напред.

Той подкара мотора и напусна аварийната лента, кратко нареждайки ми да не си свалям каската при никакви обстоятелства. Знаех, че не иска никой да вижда лицето ми, в случай че ни наблюдаваха.

Заради бавната скорост и престрояването на колите ни отне над трийсет минути да пропътуваме трите километра и да стигнем до мястото, където оживлението бе най-голямо. Сега и аз чух насъбралите се полицаи да говорят, обаждаха се по радиостанцията и викаха съдебен лекар, подробно записваха как е било открито тялото…