Адреналин [bg]

— И аз те познавам.

— Лондон. — Гласът му беше като змия, пълзяща по камък. Имаше лек британски акцент. Негодникът се усмихна. — Бягаше много бързо. Беше забавно да те гледам. Приличаше на паяк, чиято паяжина гори, и няма къде да отиде.

— Къде е жена ми?

Ясмина беше преполовила разстоянието между нас и бършеше сълзите си.

— Само с това ли съм ценен за теб? Информация?

— Къде е жена ми?

Едуард се засмя.

— Виждам, че за теб си струва да знаеш къде е последното й вечно жилище. Страхуваш ли се да разбереш как е страдала?

Кожата ми настръхна. Не!

— Кажи ми и ще живееш.

— Дори ако съм убил Луси? Пак ли ще живея? — Той се засмя отново. Смехът му не ми хареса. Човек се смее така само когато държи всички козове.

— За американката ли говориш? — Ясмина спря на две крачки от мен. Треперещите й ръце обвиха лактите й. В действителност гласът й беше малко по-висок, отколкото на записа. — Американката с бебето? Луси, да?

Отместих поглед към нея и изкрещях:

— Къде е тя?

— Не знам къде е сега… — Тя, изглежда, се мъчеше да овладее гласа си. — Не знам…

— Искаш да знаеш къде е жена ти? — попита Едуард. — Пусни ни с Ясмина. Това е най-добрата сделка, която ще получиш днес, Сам.

Чух стъпка зад мен, в коридора. Бях пропуснал предишната.

Обърнах се и стрелях.

И електричеството ме удари като парен влак, който се заби в костите ми. Помъчих се да задържа пистолета в ръката си, но шоковете, които преминаваха като мълнии в костите, сухожилията и гръбнака ми, ме накараха да го изпусна. Паднах на колене и се втренчих в черните кожени ботуши пред мен.