Адреналин [bg]

Опрях пистолет в главата на Деми.

— Хвърлете оръжията… бавно.

Трима имаха пистолети, затъкнати отзад в панталоните. Видях ги, когато станаха. Двама се подчиниха. Третият, мускулест младеж, извади оръжието си и се поколеба.

— Няма да ти се размине — каза той.

Спомних си името му. Фреди.

— Искаш ли да умреш? Хвърли пистолета.

Фреди не го направи. Трябваше ми пример за назидание и затова прострелях и него в коляното. Смелостта му се изпари. Той изкрещя и падна. И изпусна пистолета си.

— И така — говорех спокойно. — Искам Ясмина Заид и Едуард. Къде са те?

Никой не отговори.

— Ако не знаете, безполезни сте за мен. — Прицелих се в следващия мъж.

— Зад помещението с казаните — дрезгаво прошепна Деми. — Вляво от теб. Там има крило със стари кабинети. Пазят я.

— Колко души?

Тя стисна устни.

— Мислиш, че няма да те застрелям, защото си жена? Колко са?

Разбрах, че не са професионалисти, когато Деми каза: „Петима“, а Фреди задъхано изрече: „Дванайсет и идват още“. Повярвах на Деми. Надявах се, че не излъга.

— Отворете металната врата.

Единият мъж се подчини.

— Не му помагай — извика Фреди. — Недей.

— Искаш ли пак да потанцуваш? — попитах. — Затваряй си устата.

Стаята беше огромна хладилна камера.

— Сложете мобилните си телефони на пода. Изпразнете джобовете си.

Те изпълниха заповедите ми и на пода изтракаха пет мобилни телефона.

Направих им знак с пистолета да влязат вътре, треснах вратата и я заключих. Оставаха петима и не знаех дали сред тях е и Едуард.

Тръгнах по коридора. Първият етаж на пивоварната фабрика беше тъмен. Високо отгоре струеше лъч светлина. Видях тумбестите очертания на шест стари медни казана. Разделяше ги бетонен под. Покрай облицованите с бели плочки стени се виеше метална стълбичка, над която имаше няколко стаи и кабинети.

Чух стъпки по стълбата, които се приближаваха към мен. Мъж с щурмова пушка, препасана на гърдите. Погледна между металните стъпала, видя ме и откри огън.

Скрих се зад заобления казан. Куршумите, които обсипаха медта, прозвучаха като дрънчене на цимбал.

Отсреща забелязах дълга стена с метален правоъгълник. Вратите на товарното отделение. Сигурно там бяха всички и чакаха да товарят, когато стрелбата беше започнала. Ако останех долу, щяха да ме нападнат.

Вмъкнах се в казана. Беше нисък и тъмен и звънът на куршумите звучеше така, сякаш се намирах в гонг. Стълбата се извиваше под формата на буквата L над отвора. Зачаках.

Мъжът престана да стреля. Търсеше ме и не искаше да хаби патрони. Вероятно мислеше, че само ще се скрия зад казана. Заслушах се в тихото скърцане на обувките му над мен, изскочих през отвора и стрелях в пространството между пода и перилата. Тялото му се разтресе и той падна на стълбичката. Не знаех дали е жив или мъртъв, но беше повален и не стреляше по мен.