Гравитационна дъга [bg]

Черикоук се забърква тук в опасна игра. Той често мисли, че целият обем на информацията протичаща през пръстите му ще го изтощи и пренасити… тя изглежда твърдо решена да го залее с историята си и причинената от нея болка и острието на тази болка, винаги и неизменно току-що наточено, се врязва в надеждите му, във всички техни надежди. Той я уважава: знае, че в действителност много малко от това е женска превзетост. Тя неведнъж е обръщала лице към Външното Сияние и просто не е виждала нищо там. И така всеки път тя бе побирала в себе си по малко повече от Нулата. Нужна е смелост, в най-лошия случай съвсем незначителна самоизмама: Черикоук е принуден да й се възхищава, макар и да не приема нейните безжизнени прахосничества и призивите й за ден на окончателно равнодушие, а не за ден на гнева… За себе си той знае точно толкова, колкото истина е способна тя да приеме. Той получава излъчвания, впечатления… викът в камъка… екскрементални целувки пришити незабележимо напреки платката на стара риза… предателство, един доносчик, когото чувството за вина някога ще докара до рак на гърлото, звънти като дневна светлина през междупръстията и набраздяванията на дълга опърпана италианска ръкавица… В онази Цветница ангелът на „Тупаника“ Сейнт Блез, на километри извън какъвто и да е опознавателен обхват, набира височина над Любек, а под краката му отровнозелени куполи, натрапчив напречен поток от червени керемиди устремени нагоре-надолу по хилядите островърхи покриви, докато бомбардировачите захождат на виражи и пикират, Балтика вече изгубена зад димната завеса от запалителните бомби, а ето го него, Ангелът: ледени кристали със свистене отлитат от задните ръбове на опасно заострените назад крила, които се разтварят при навлизането в нова бяла бездна… Радиомълчанието е нарушено за половин минута, през която е проведен следния диалог: