Гравитационна дъга [bg]

Навсякъде около тях другите се плискаха, любеха, декламираха комични монолози, навярно бяха негови приятели — да, не е ли това Зиги, който плава по жабешки край тях, викахме му „Тролът“, ами че той не е пораснал и с един сантиметър оттогава… когато се връщахме у дома тичешком покрай канала, спъвахме се и падахме на възможно най-твърдия паваж на света, сутрин се будехме и виждахме сняг по спиците на колелата на вагоните, пара излизаща от ноздрите на стария кон…

— Лени. Лени. — Косата на Рихард е изпъната назад, златистото му тяло се привежда, за да я издърпа от замъглената вана, и я настани до себе си.

— Ти не си ли?… — Лени е смутена, не знае как да се изрази. — Някой ми каза, че не си се върнал от Франция… — Тя не отмества поглед от колената си.

— Дори френските момичета нямаше да могат ме задържат във Франция. — Рихард все още е тук: Лени чувства как той опитва да я погледне в очите: а и той говори толкова простичко, толкова е оживен, сигурен, че френските момичета трябва да са по-убедителни отколкото английските картечници… тя знае, и плаче вътрешно за неговата невинност, затова че той не може да е бил с никого там, че за него френските момичета все още са прекрасните и недостижими труженички на Любовта…

Сега в Лени нищо не личи от нейното продължително занимание, нищо. Тя е детето, което той гледаше през парковите пътеки, или срещаше крачещо бавно и уморено по улицата към дома, в златистобежовата светлина, лицето й, тогава още доста широко, сведено надолу, светлите вежди сбърчени, с раница на гърба, ръцете пъхнати в джобовете на престилката… някои от камъните в стените бяха бели като тесто… Лени може и да го бе забелязвала, когато се разминаваха, но той беше по-голям, винаги с приятели…