![Похищението на Ани Торн [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/7/8/pohishchenieto-na-ani-torn-bg-download.jpg)
Похищението на Ани Торн [bg]
- Автор: Тюдор С. Дж.
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-02-0460-2
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Похищението на Ани Торн [bg]». Краткое содержание книги:
„Ако пулсът ви се е ускорил при четенето на предишната книга на Тюдор, няма да останете разочаровани и от „Похищението на Ани Торн“. Това е още една ужасяваща, зловеща порция от напрежение“. Уилтшър Магазин
„Похищението на Ани Торн“ от К. Дж. Тюдор показва, че отличната „Тебеширения човек“ не е била само еднократен опит да се мери със Стивън Кинг по страховитост“. Експрес
И става от масата. Наблюдавам стройната ѝ фигура, докато се отдалечава. Облечена е в черни прилепнали джинси, кубинки и размъкнат раиран пуловер, осеян с дупки. Предполагам, че е мода, а не дело на развилнели се молци. Бодва ме лека жал. Харесвам Бет, и то много. Почти си позволявам да мисля, че чувствата ни са взаимни. Тя е добър човек. А аз не съм. Затова и ще я оставя и ще се махна колкото се може по-далеч от нея.
— Купа картофки за двама.
Вдигам очи. Лорън тръсва огромна порция пред мен.
— Благодаря — усмихвам се. — И не само за картофките. Ти ме прибра от мината онази нощ, нали?
Тя мълчи безизразно. Мигът се проточва и вече мисля, че няма да отвърне нищо, когато изведнъж изрича:
— Бях извела кучето на последната му разходка.
Кучето на майка ѝ, мисля си. Старо, с белег на врата. И със склонност да хапе.
— Е, благодаря отново. Че ме отведе у дома. Че не каза нищо. И за всичко останало. Подробностите леко ми се губят.
— Не съм сторила кой знае какво — свива рамене Лорън. — Как ти е главата?
Вдигам ръка и се докосвам по слепоочието. Там има охлузено място, което още ме наболява.
— По-добре. Предполагам, че съм се ударил при падането.
— Ти не си падал — казва тя.
После тръгва обратно към бара. Аз гледам подире ѝ.
Бет се връща на масата.
— За какво си говорехте?
— Нищо особено. Искаш ли кетчуп? — подавам ѝ бутилката.
— Да — поема я Бет. — О, преди да съм забравила…
Тя вади от чантата си картонена кутия и я плъзва към мен.
— Запознай се с Пухчо.
Отварям кутията и надзъртам вътре.
— Ти ли го осигури?
— Не, госпожа Крадък, биоложката.
— Нали не го е…
— Неее. Естествени причини.
— Чудесно. Благодаря.
— Няма ли да ме просветлиш?
— Ще се въздържа.
— Мистериозен мъж.
— От международен мащаб.
— Ще ми липсваш.
— И ти на мен — усмихвам се.
— А сега скрий това нещо. Убива ми апетита.
Прибирам кутията.
— Така по-добре ли е?
— Имах предвид глупавата ти усмивка.
Докато се кача в колата за дългия път на северозапад, става три следобед. Бет и аз си разменяме телефоните и обещаваме да поддържаме връзка. Знам, че вероятно няма да го направим, защото и двамата не сме от типа хора, обичащи да си разменят съобщения.
Няма прегръдка, просълзени очи, нито страстна, романтична целувка за последно. Тя не хуква след колата, когато подкарвам по улицата. Виждам в огледалото как ми показва два средни пръста, а после изчезва обратно в бара. Всичко е наред.
Поемам по главната улица, но преди да стигна далеч, отбивам от нея и спирам пред църквата „Сейнт Джуд“.
Отварям портичката на двора и тръгвам по пътеката. Госпожица Грейсън седи на паянтовата дървена пейка, облечена в семпла синя пола и сиво сако. Щом приближавам, се обръща.
— Странно място да си кажем сбогом.
— Но подходящо, не мислите ли?
— Предполагам — отвръща тя, обгръщайки с поглед черковния двор.
— Тя не почива тук, нали?
— Кой? — пита тя, макар да знае.
— Сестра ви.
— Това гробище не се ползва отдавна.
— Но не е погребана и в околните. Вече проверих.
— Родителите ми я кремираха.
— В крематориума също няма следа от нея. Всъщност смъртта ѝ не е регистрирана никъде.
След дълга пауза тя промълвява:
— Болката от загуба на дете е огромна. Мъката е сравнима с лудост и те кара да вършиш неща, които при нормални обстоятелства не биха ти минали и през ум.
— Какво всъщност се случи с нея?
— Родителите ми я отнесоха една нощ. И повече не я върнаха. Поне не вкъщи.
— Затова ли толкова се интересувате от историята на Арнхил и подземната пещера? Затова ли казахте, че знаете какво се е случило с Ани?
Тя кимва, после пита:
— Катастрофата наистина ли беше злополука?
— Да — отвръщам. — Наистина.
— Е, хората казват, че животът винаги намира начини. Вероятно същото важи и за смъртта.
А в крайна сметка смъртта държи всички козове, допълвам мислено.
— Трябва вече да вървя — протягам ръка. — Довиждане, госпожице Грейсън.
Тя я поема с хладната си суха длан.
— Довиждане, господин Торн.
Обръщам се и тръгвам по пътеката. Вече съм почти при портата, когато гласът ѝ ме спира.
— Джо?
— Да?
— Благодаря, че се върна.
Свивам рамене.
— Понякога човек няма избор.
38.
Виещите се провинциални шосета са тъмни и аз карам бавно и внимателно. Но дори с моето едва пъплещо темпо пътят ми се струва неочаквано кратък. Пропуснал съм пиковия час, а и съзнанието ми е ангажирано. Твърде ангажирано.