Похищението на Ани Торн [bg]

— Нека опитам по друг начин тогава. Ако не дойдеш, една луда жена ще убие съпруга ти.

— Дори ако ти повярвам, защо да ме е грижа? След като приключа тук, Джеръми и аз напускаме Хърст и скапания град. Завинаги.

— Знаеш, че това е налудничаво.

— Но е единственият ми шанс.

— Клиниката в Америка е била единственият ти шанс. Имала ли си изобщо намерение да ходиш? Или всичко е било само уловка, за да измъкнеш парите?

Тя най-сетне обръща глава към мен. Лицето ѝ, осветено от фенера, изглежда мъртвешки изпито и ужасяващо спокойно.

— Знаеш ли каква вероятност за ремисия даваха там? Трийсет процента. Някакви жалки трийсет процента.

— Залагал съм и при по-ниски коефициенти.

— И спечели ли?

Премълчавам.

— Така си и мислех. А аз не искам да рискувам. Не искам да умирам.

— Всички трябва да умрем рано или късно.

— Лесно е да говориш, щом не ти предстои. — Тя издухва дима. — Имаш ли представа какво е всяка вечер да затваряш очи и да се питаш дали не ти е за последно? Някои нощи дори се надяваш да е така, заради страха и болката. А други се мъчиш да стоиш буден и да се бориш, защото изпитваш ужас да не пропаднеш в мрака. — Трескавите ѝ очи срещат моите. — Замислял ли си се някога действително за смъртта? Да не усещаш нищо, да не чуваш нищо. Да не съществуваш. Завинаги.

Не, казвам си. Всички се мъчим да го избягваме. Нали това е животът. Постоянно да си ангажиран с нещо, да отвръщаш взор, за да не ти се налага да гледаш в пропастта. Инак ще изгубиш разсъдъка си.

— Никой не знае още колко му остава.

— Аз не съм готова.

— Не ние решаваме. Изборът не е наш.

— Ами ако можем? Ти какво би направил на мое място?

— Не и това.

— Не съм толкова сигурна. — Тя хвърля поглед към тунела. — И двамата знаем какво има там.

— Кости — опитвам да запазя спокоен тон. — Нищо повече. Кости на отдавна починали хора, които не са разполагали с лекарства, химиотерапия и обезболяващи средства. Които още са вярвали в бога, дявола и чудесата. Ние сме малко по-напред от тях. Знаем, че това не е истинско.

— Не ме баламосвай, Джо. Ти беше там. Всички бяхме там.

— Мари, ти си болна. Не мислиш рационално. Моля те. Там долу няма нищо, което да ти помогне. Повярвай ми.

— Чудесно. — Тя смачква фаса и посяга към раницата. Вади отвътре бутилка водка и опаковка приспивателни. — Ако си толкова убеден, остави ме да вървя. Ще взема тези и всичко ще свърши. Но поне аз ще съм направила избора.

Не отговарям нищо и тя се усмихва.

— Трудно ти е, нали? Защото знаеш. Заради онова, което се случи със сестра ти.

— Сестра ми беше ранена. Изгуби се. Но се върна.

— Откъде?

Преглъщам коравата буца в гърлото си.

— Не беше умряла.

Мари се изсмива. Кух, ужасяващ звук, лишен от каквато и да било веселост или човечност. Запитвам се дали вътрешно винаги е била такава, или нещо я е променило в онази нощ. А може би е променило всички ни. Може би вината и съжалението не са единствените неща, които сме донесли отдолу.

— Не го вярваш наистина.

— Напротив, вярвам го.

Устните и се изкривяват презрително.

— Сестра ти беше мъртва. Няма начин да е оцеляла след онзи удар. Знам го, защото…

Тя млъква. Аз замръзвам. Всичките ми нервни окончания се напрягат.

— Защото какво?

— Нищо, забрави.

Но това е лъжа. Изведнъж сцената отново изниква пред мен. Ани, рухнала на безформена купчинка. Хърст на няколко крачки разстояние. Лостът на земята. Мари, уловила ръката на Хърст. Но преди Мари не стоеше там. А по-близо до мен, до Ани. Значи се е преместила.

— Ти си била — казвам. — Ти си я ударила.

— Без да искам. Изпаднах в паника. Беше злополука.

— И си оставила Хърст да поеме вината. Той те е покрил, за да те предпази.

— Защото ме обича.

Сега всичко добива смисъл. Ето защо е останала и се е омъжила за него. Той я е обичал, да, но също я е държал с тази тайна. Тя не е могла да се отскубне. А хубавата къща и басейнът са дошли като бонус, но недостатъчен.

— Наистина ли щяхте да ни оставите там долу?

— Аз се опитах да го разубедя.

Спомням си мълчаливия поглед, преминал между двама им. Тогава го отдадох на нейното желание да ни помогне. Но сега не съм толкова сигурен. Вече в нищо не съм сигурен.

— Ами Крис? Аз ти казах за срещата ни на гробището онази вечер. Ти ли пусна Хърст по петите му? И това ли беше твое дело?

— Не, никога не бих го сторила. Знаеш какъв беше Стивън. Аз се боях от него.

Виждам в паметта си насиненото ѝ око. Дясното око. А после си представям как Хърст налива уискито ми. С дясната ръка. Още един къс от пиедестала рухва.