Идеалната съпруга

— Добре, Бри, кой ще отиде да търси съкровището утре?

— Кой ли? — Неочакваният въпрос я завари неподготвена. — Не съм мислила по този въпрос, но аз ще отида, разбира се, както и ти…

— И аз — заяви твърдо Никълъс.

— Несъмнено — измърмори Сабрина.

— Добре. — Мат прочисти отново гърлото си и хвърли бърз поглед на графа. Защо ли се чувстваше толкова неудобно? — Уин също иска да дойде. Честно казано, не мисля, че ще можем да тръгнем без нея.

— Предполагах, че ще стане така. — Сабрина кимна недоволно. — Добре, тя също може да дойде. Не ми се иска да полея със студена вода желанието й за приключения. Но искам да тръгнем веднага щом се съмне.

— У теб ли е писмото? — попита Никълъс. Тя го погледна право в очите.

— Държа го у себе си, откакто напуснахме Кайро. — Сабрина сложи ръка върху връзките на панталоните си, малко под кръста. — Тук е. Не искам да се загуби. — Тя буквално изплю думите. — Това би било изключително глупаво.

На лицето на Никълъс се появи широка усмивка.

— Така е, наистина. — Погледът му улови нейния и тя го погледна, сякаш искаше да го изпепели с очи. Между тях се появи някакво странно напрежение — ярост от нейна страна, веселие от негова.

Мат извъртя очи към небето, на лицето му се изписа отвращение и той се отдалечи, за да се присъедини към останалите.

Никълъс скръсти ръце на гърдите си.

— Направи ли си някакви изводи за поведението си напоследък?

— И още как. — Тя присви очи и смекчи тона си. — Трябваше да те хвърля на акулите, когато имах тази възможност. — С тези думи Сабрина се обърна и се отдалечи, сподирена от дълбокия му смях.

Тя спря на ръба на светлия кръг, който хвърляше огънят. Тъмнината се простираше над пустинята. Сабрина заби пета в пясъка и се загледа напрегнато в движението на песъчинките. Как можеше Никълъс да намира нещо смешно в ситуацията? Очевидно той не притежаваше нито грам чувствителност. Той беше прегазил сърцето й и това му се струваше забавно. Може би беше прав за глупостта й в едно отношение — тя не бе трябвало да се омъжва за него.

— Сабрина — долетя един глас до нея от тъмнината. Тя вдигна рязко глава и се втренчи в тъмнината. От нея постепенно се появиха три познати фигури.

Тя затаи дъх. Бенджамин Мелвил, Реджиналд Чатсуърт и Патрик Норкрос се появиха изневиделица.

— Господи! Как се озовахте тук?

— На коне, скъпа — каза весело Норкрос, сякаш обсъждаше някаква случайна среща в парка, а не среща в пустинята някъде на края на света. — Оставихме недалеч оттук животните и онова, което в тази презряна държава минава за слуги. Идеята беше на Чатсуърт. Той реши, че ще бъде по-добре да дойдем при теб сами вместо с внушителен антураж.

— Така е. — Мелвил закима усърдно. — Всички се съгласихме, че ще бъде най-разумно да поговорим с теб насаме.

— Така — добави тихо Чатсуърт — ни се стори най-добре.

Сабрина гледаше объркано бившите си ухажори.