Лицето над водата [The Face of the Waters - bg]

— После ще говорим за това — извика Лолър на Тарп. — Когато отмине бурята!

Радистът му махна и изтича към кърмата. Лолър се вкопчи в перилата, целият подгизнал, и си пое сподавено въздух. Върху него се стовариха още няколко вълни. Устата и ноздрите му се напълниха със солени пръски, но и със сладка вода от пороя. Той се закашля, после си пое въздух. Корабът бе забулен в среднощна чернилка. Морето бе станало невидимо, освен в моментите, когато блясваха светкавици, и тогава се мярваха гигантски черни вълни. По палубата продължаваха да се движат тъмни силуети, търчаха напред-назад под вресливите, едва чути гласове на Делагард и Фелк. Платната бяха свалени и „Кралицата на Хидрос“ се люшкаше оголена под неистовата мощ на бурята. Корпусът ту се издигаше високо над вълните, ту се спускаше стремглаво надолу сред облаци пяна. Лолър имаше чувството, че всеки миг ще се преобърнат.

И тогава, насред оглушителния бумтеж на щорма, насред ужасяващата свирепа ярост, която ги млатеше, насред пронизителния вой на вятъра и тътена на гръмотевиците, внезапно се възцари звук, по-страшен от всичко досега — звукът на тишината, на абсолютната липса на шумове, сякаш някой бе дръпнал плътна завеса между тях и цялата тази безумна врява. Всички на кораба го доловиха едновременно и застинаха, стреснати и изплашени, в очакване какво ще последва.

Тази странна, с нищо необяснима тишина продължи поне десетина секунди.

А след нея долетя още по-странен звук — също неразбираем, но толкова могъщ и непонятен, че Лолър почти бе готов да падне на колене. Беше някакво ниско нарастващо бучене, което с всяка секунда набираше мощ и скоро се превърна в гръмогласен вик, издаден от гърло, голямо колкото галактиката. Лолър бе почти оглушал. Някой дотича при него — беше Пиля Браун, но той го осъзна чак по-късно — и го задърпа яростно за ръката. Посочи към вятъра и извика нещо. Лолър я погледна, без да разбира думите й, и тя ги повтори. Този път гласът й, едва различим на фона на тътнежите, които изпълваха небесата, най-сетне го достигна.

— Какво правиш на палубата? — викаше тя. — Слизай долу! Слизай веднага! Не виждаш ли, че това е Вълната?

Лолър се взря в мрака и видя в далечината нещо дълго и високо, озарено от бледозлатисто сияние — ярка линия, която се простираше от хоризонт до хоризонт, нещо по-високо от която и да било стена, нещо, бълващо собствено ослепително сияние. Гледаше го, парализиран от почуда. Още двама души претичаха покрай него и му викнаха да се прибира. Той им кимна: да, да, знам, разбирам… но не можеше да откъсне поглед от далечното, носещо се право към тях видение. Защо сияеше така? Колко беше високо? Откъде се беше взело? Несъмнено беше красиво — снежнобелите езици на пяната по гребена, кристалното сияние в сърцевината, чистотата на увереното му несломимо движение. С движението си то разкъсваше бурята, въвеждаше свой, още по-могъщ ред сред обкръжаващия го хаос. Лолър продължи да го гледа, докато не стана почти прекалено късно, после се втурна към люка. Спря за миг и когато погледна назад, видя Вълната да се извисява над кораба като божествена фигура, прекрачила морето. Гмурна се в отвора и дръпна люка. Кинверсон се изправи до него да го залости. Без да промълви нито дума, Лолър се свлече в трюма и се сгуши при останалите членове на екипажа.