Лицето над водата [The Face of the Waters - bg]

По необяснима причина корабът продължаваше да се държи над водата. Лолър беше сигурен, че все още подскачат като коркова тапа пред фронта на вълната, тъй като с цялото си тяло усещаше ускорението, което набираха. Непреодолима сила го притискаше към преградата, приковаваше го и не му позволяваше да помръдне. Корабът подскачаше и се премяташе като тресчица; сега вече бяха вътре във Вълната, килът ту сочеше нагоре, ту надолу и всичко, което не бе здраво закрепено на борда, се въргаляше с тропот около тях. Сякаш огромна ръка бе уловила кораба и го подхвърляше — и донякъде това бе самата истина. Отново и отново. Лолър с мъка си поемаше въздух, като че той, а не корпусът, се потапяше и изплаваше непрестанно. Надолу — нагоре. Сърцето му лумкаше като обезумяло. Зави му се свят, главата му внезапно олекна — но това поне прогони страха му. Пък и какъв страх, когато подскачаш и се премяташ така?

Кога най-сетне щяха да потънат? Сега? Сега? Сега?

А може би Вълната нямаше да ги освободи никога, щеше да ги носи безкрайно около този свят, да се върти вечно като колело, задвижвано от неизчерпаема сила?

Настъпи кратък миг на спокойствие. „Отървахме се — помисли си той, — вече плаваме“. Но не — беше само илюзия. След секунди главоломното въртене се възобнови, още по-силно отпреди. Лолър усещаше как кръвта му се стрелка между краката и главата и обратно. Дробовете го боляха. Ноздрите му пламтяха при всяко поемане на въздух.

Имаше кънтящи звуци, които идеха от вътрешността на кораба — вероятно търкалящи се мебели, — и други, по-силни бумтежи, които пък се чуваха отвън. От време на време в суматохата се долавяха и крясъци. Ревът на вятъра бе постоянен фон, или може би това бе поредната заблуда — че чува вятъра. Но чуваше несекващото ниско клокочене на Вълната. Чуваше тънко пискливо свистене, което преминаваше в ядно ръмжене. Не беше в състояние да определи какво поражда този звук, но предполагаше, че се дължи на някакъв гневен сблъсък между небето и водата в мястото, където се срещат. Или може би Вълната се състоеше от слоеве с различна плътност и отделните й компоненти, задържани единствено от общия устрем, водеха борба за надмощие помежду си?

Но най-сетне настъпи затишие — и този път продължи и продължи. „Потъваме — помисли Лолър. — Вече сме на петдесет метра под повърхността и се носим право към дъното. Всеки миг ще започнем да се давим. Ей сегичка водното налягане ще строши корпуса като крехка черупка и солената вода ще нахлуе в трюма. След секунда всичко ще приключи“.