Лицето над водата [The Face of the Waters - bg]

Оставаха Даг Тарп, Дан Хендърс, Лео Мартело, Съндайра, Оньос Фелк. Фелк ненавиждаше Делагард. „Хубаво, поне един на моя страна“, помисли си Лолър. Тарп и Хендърс също не биха се подвоумили да влязат в спор с капитана. Мартело обаче бе човек на Делагард и Лолър не знаеше накъде ще наклонят везните, ако се стигне до открита конфронтация. Дори Съндайра бе неизвестна величина. Лолър нямаше право да предполага, че ще застане на негова страна само заради физическата им близост. Може пък да искаше да види Лицето от любопитство, можеше да жадува да узнае какво всъщност се случва там. В края на краищата нали бе посветила живота си на изучаването на хрилестите.

Това правеше четирима срещу всички останали, шестима в най-добрия случай. Дори не бяха половината от екипажа. „Няма да се получи“, помисли Лолър и се намръщи.

Изглежда, надеждата да се сложат юзди на Делагард щеше да се окаже напразна. Капитанът бе твърде силен, за да бъде поставен под контрол. Той беше като Вълната — никак не ти харесва, когато те сграбчи, но не можеш да направиш нищо.

След катастрофалната среща с Вълната Делагард кипеше от неистова енергия, пришпорваше всички на работа, за да подготвят кораба за по-нататъшното плаване. Поправиха мачтите и бързо вдигнаха платната. Ако преди Делагард бе обсебен от своята маниакална идея, твърдо решен да я постигне, сега беше като обладан от демонични сили, неукротим като природна стихия. Аналогията с Вълната изглеждаше съвсем точна. Загубата на безценните му кораби го бе накарала да прекрачи някакъв невидим праг, зад който властваше безкрайна целеустременост. Яростен, избухлив, преизпълнен с енергия, сега Делагард обитаваше епицентъра на кинетични сили, поради които бе почти невъзможно да го доближиш. „Направи това!“. „Поправи онова!“. „Пренеси онези неща!“ Не оставяше никаква възможност за някой като Лолър да го доближи и да му каже: „Нид, няма да ти позволим да ни откараш там, закъдето си поел“.