Нищо общо
- Автор: Уайнър Дженифър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нищо общо». Краткое содержание книги:
Тя е млада и амбициозна адвокатка, чужда на женските хитрини, чиято единствена слабост са обувките. Купища страхотни обувки, които правят краката й неустоими… ако преди това сестра й Маги не ви е отмъкнала. Ослепителната Маги все се забърква с неподходящи мъже и рядко се задържа на работа повече от един месец, но има нещо, с което малко жени могат да се похвалят. Перфектно тяло — 48 килограма, равномерно разпределени върху ръст от 166 сантиметра, добре поддържана кожа с бронзов загар, почистена, обезкосмена, хидратирана, дезодорирана… Най-изненадващо Роуз за първи път има „нещо като гадже“ — страхотния й шеф Джим. „Нещото като гадже“ е много надежден и стабилен, докато в един момент не се появява Маги и не го „гушва“ класически, в леглото на сестра си. И това е най-малката каша, която тя забърква…
Две сестри, които освен общо ДНК, обща трагедия в детството и един и същи номер обувки, нямат нищо общо, научават, че имат нужда една от друга много повече, отколкото им се струва на пръв поглед.
— Но стига за бентлито — заключи Саймън, като лапна предпоследната пържена скарида и подхвърли последната на Роуз. — Изглеждаш страхотно, между другото. Много отпочинала.
Роуз огледа себе си унило от леко запотената тениска до прасците, опръскани с кал от веригата на велосипеда.
— Много си любезен.
— Би ли вечеряла с мен в петък? — попита Саймън.
Роуз се ококори.
— Знам, че е малко неочаквано — рече Саймън. — Вероятно се дължи на това, че оценяваме труда си на час. Бързаш да го изтърсиш, че броячът се върти.
— Ти нямаше ли приятелка? — попита Роуз. — Тя нали щеше да ходи в Харвард?
— Замина — отвърна Саймън. — Не се получи.
— Защо?
Саймън отвърна след кратък размисъл:
— Липсваше й чувство за хумор и цялата шумотевица около Харвард… Да кажем, че не си представях бъдещето си с жена, която наричаше цикъла си „аления прилив“.
Роуз изсумтя. Сервитьорката отнесе чиниите им и постави пред тях менюто с десерта. Той му хвърли бегъл поглед.
— Гореща ябълкова пита — отсече. — Да си я поделим ли?
Усмихна й се и тя установи, че макар да бе възнисък, донякъде с яйцевидна конструкция и тъй далеч от Джим, колкото бутик на Пето Авеню от магазин за конфекция, все пак бе забавен. И приятен също. Имаше нещо привлекателно у него. Не за нея, то се знае, побърза да си каже, но все пак…
Междувременно Саймън се бе втренчил в нея с очакване и тананикаше мелодия, която Роуз разпозна като „Влюбените адвокати“.
— Е, уговаряме ли се за вечеря?
— Защо не? — рече Роуз.
— Надявах се на по-ентусиазиран отговор — сухо рече Саймън Стайн.
Роуз му се усмихна.
— Да, тогава.
— Тя се усмихвала! — възкликна Саймън. И когато сервитьорката донесе плодовата пита, каза й: — Да сложим сладолед отгоре. Имаме повод да празнуваме.
37
Ела седна пред клавиатурата на компютъра в дома на госпожа Лефковиц, пое си дълбоко дъх и заби поглед в тъмния екран.
— Не мисля, че ще се справя — въздъхна тя.
— Какво каза? — провикна се госпожа Лефковиц. — Пак ли зацикли? Рестартирай го. Ще се оправи.
Ела поклати глава. Никак не беше убедена, че ще се оправи. Седеше в стаята за гости на госпожа Лефковиц, която служеше едновременно за кабинет и склад. Компютърът бе поставен върху бюро с лъвски лапи, непосредствено до тапицирано в червено кадифе канапе, чийто сламен пълнеж се подаваше на няколко места. На стената над него бе закачена препарирана глава на лос, а до бюрото бе изработената от мед и бамбук стойка за чадъри, приютила само бастунчето на госпожа Лефковиц.
— Не, няма да мога да го направя… — промълви за кой ли път Ела, но нямаше кой да я чуе. Луис и госпожа Лефковиц бяха в кухнята и режеха кейк и пресни плодове, а в дневната беше пуснат телевизорът. В момента течеше поредният епизод на „Дните на нашия живот“.
Тя написа „Роуз Фелър“, стисна очи и натисна клавиша „Ентър“, преди да се е отказала.
Когато отвори очи, до нея стояха Луис и госпожа Лефковиц.
— Гледай ти! — отрони Луис.
— Известно име — отбеляза госпожа Лефковиц.
— Как да разбера коя от всичките е тя? — попита Ела.
— Опитай някой адрес.
Ела отиде с мишката на един от подчертаните редове и натисна клавиша. Оказа се, че е попаднала на „Цветарници Фелър“ в Тусон, Аризона. Въздъхна и се върна на страницата с адреси, за да избере следващия. Този път беше отворила списъка с бракове на някоя си Роуз Фелър от Уелвил, Ню Йорк. Тя обаче беше родена през 1957 година. Това определено не беше нейната Роуз. Върна се отново и маркира следващия адрес. След минута лицето на внучка й изпълни екрана — естествено това беше снимка, правена двадесет и две години след последната им среща.
— Охо! — зяпна възрастната жена и се зачете. — Значи е станала адвокатка. — Гласът й сякаш не беше нейният.
— Не бих казала, че е толкова лошо — изкиска се госпожа Лефковиц. — Поне не е в затвора!
Ела не можеше да откъсне очи от лицето на екрана. Нямаше грешка, това беше Роуз. Същите очи. Същото сериозно изражение, същите прави вежди, които Ела помнеше от времето, когато момиченцето беше съвсем малко. Ела се изправи и се строполи на канапето на госпожа Лефковиц. Луис седна на мястото пред компютъра и се зае да прочете текста под снимката.
— Университета в Принстън… Факултет по право в Университета на Пенсилвания, специалност търговски спорове… Живее във Филаделфия…