Нищо общо
- Автор: Уайнър Дженифър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нищо общо». Краткое содержание книги:
Тя е млада и амбициозна адвокатка, чужда на женските хитрини, чиято единствена слабост са обувките. Купища страхотни обувки, които правят краката й неустоими… ако преди това сестра й Маги не ви е отмъкнала. Ослепителната Маги все се забърква с неподходящи мъже и рядко се задържа на работа повече от един месец, но има нещо, с което малко жени могат да се похвалят. Перфектно тяло — 48 килограма, равномерно разпределени върху ръст от 166 сантиметра, добре поддържана кожа с бронзов загар, почистена, обезкосмена, хидратирана, дезодорирана… Най-изненадващо Роуз за първи път има „нещо като гадже“ — страхотния й шеф Джим. „Нещото като гадже“ е много надежден и стабилен, докато в един момент не се появява Маги и не го „гушва“ класически, в леглото на сестра си. И това е най-малката каша, която тя забърква…
Две сестри, които освен общо ДНК, обща трагедия в детството и един и същи номер обувки, нямат нищо общо, научават, че имат нужда една от друга много повече, отколкото им се струва на пръв поглед.
Използваше кърпи „Уиндекс“, за да бърше прахта, полепнала по стъклените повърхности в дома на Корин. Представяше си как запознава Роуз с Чарлс и как сестра й кимва одобрително.
„Добре съм — щеше да каже тя на Роуз. — Не бива да се тревожиш за мен“. После ще й се извини за стореното, а после… Кой знае? Може Роуз да знаеше някакъв начин кредитите, който Маги бе натрупала от посещенията на някои часове, да й се зачетат. Нищо чудно някой ден Маги да успее да вземе и диплома, стига да упорства, разбира се. Беше разбрала, че ако отдели достатъчно време, няма книга, все едно колко дебела, която да не може да пребори. А пък можеше и да получи главна роля в някоя от пиесите на Чарлс, тогава щеше да изпрати билети на сестра си за премиерата, както и дрехите, които да облече за случая, защото Бог й беше свидетел, но ако оставеше Роуз сама да ги избере, щеше да се появи с някоя дрипа като ония нейни пуловери с подплънки на раменете, в които изглеждаше като мечка и…
— Хей? — обади се Корин. Маги така се стресна, че едва не се изтърси от столчето за крака, на което се беше покачила.
— Здравей — отговори тя. — Тук горе съм, но не те чух да приближаваш.
— Движа се като коте. Също като мъглата.
— Кар Сандбърг — позна Маги.
— Много добре! — похвали я Корин. Прокара върховете на пръстите си по повърхността на стъклата и се настани пред масата в трапезарията, която Маги беше обърсала преди малко. — Как върви училището?
— Добре — отвърна Маги и скочи от столчето, сгъна го и го закачи на куката му в килера. Тя каза истината, само дето не принадлежеше на училището по право. Мъчеше я и онова, което стори на сестра си, както и съзнанието, че всичко, което бе научила в колежа, едва ли щеше да й помогне да поправи стореното зло.
39
През седмицата след разходката с госпожа Лефковиц Ела успя да научи доста неща за внучката си Роуз и почти нищо за Маги.
— Тази твоя Роуз — отбеляза веднъж госпожа Лефковиц — е навсякъде.
И наистина киберпространството бе осеяно с информация за Роуз. Като се започне със списъка на удостоените да бъдат включени в Нешънъл Онър Сосайъти до статия в „Дейли Принстън“ за посещението на представители на фирми, които набират кандидати за работа измежду студентите в престижния университет. Ела научи къде е ходила Роуз на училище, в каква област на правото е специализирала, дори успя да извади телефонния й номер от една търсачка.
— Тя доста добре се е справила — коментира госпожа Лефковиц, когато минаваха покрай тенис кортовете.
— Казаха ми, че била в безсрочен отпуск. — Ела си спомни строгото лице на внучка си, което бе видяла на екрана на компютъра. — Това не ми се вижда много добре.
— Ами, сигурно си е взела отпуск.
В същото време почти нищо не беше открила за Маги. И госпожа Лефковиц, и Луис и Ела бяха опитвали всички възможни комбинации на Маги Фелър, Маги Мей Фелър и дори на Маргарет Фелър, макар да знаеха, че не това е името й, но нищо.
— Имам чувството, че такъв човек няма — бе отбелязала Ела. — Да не би… — Гласът й затихна. Не искаше дори да изрече ужасната мисъл, която мина през ума й като светкавица.
— Ако беше умряла — спокойно отбеляза госпожа Лефковиц, — щеше да има поне некролог.
— Сигурна ли си? — попита с надежда Ела.
— Как мислиш, че поддържам връзка с моите приятели? — попита възрастната жена. Тя бръкна в задния джоб на розовите си домашни панталони и измъкна оранжев на цвят мобилен телефон. — Вземи да се обадиш на Роуз. И то преди да си загубила кураж.
Ела поклати глава. Лицето на внучката й не излизаше от съзнанието й.
— Не знам… Ще ми се да го направя, но… Трябва да си помисля. Не ми се ще да сбъркам нещо.
— Много мислиш — отбеляза госпожа Лефковиц. — Много отлагаш. Просто го направи! Никой от нас няма да живее вечно я.
Същата вечер Ела изобщо не успя да заспи. Лежеше върху завивката на леглото си и се вслушваше в крякането на жабите, в клаксоните на минаващите коли, докато на изток започна да се развиделява. Смъкна се от леглото и се зарече на глас:
— Днес. — Думата проехтя в празното жилище. — Ще се обадя днес.