Нищо общо
- Автор: Уайнър Дженифър
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Давидова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нищо общо». Краткое содержание книги:
Тя е млада и амбициозна адвокатка, чужда на женските хитрини, чиято единствена слабост са обувките. Купища страхотни обувки, които правят краката й неустоими… ако преди това сестра й Маги не ви е отмъкнала. Ослепителната Маги все се забърква с неподходящи мъже и рядко се задържа на работа повече от един месец, но има нещо, с което малко жени могат да се похвалят. Перфектно тяло — 48 килограма, равномерно разпределени върху ръст от 166 сантиметра, добре поддържана кожа с бронзов загар, почистена, обезкосмена, хидратирана, дезодорирана… Най-изненадващо Роуз за първи път има „нещо като гадже“ — страхотния й шеф Джим. „Нещото като гадже“ е много надежден и стабилен, докато в един момент не се появява Маги и не го „гушва“ класически, в леглото на сестра си. И това е най-малката каша, която тя забърква…
Две сестри, които освен общо ДНК, обща трагедия в детството и един и същи номер обувки, нямат нищо общо, научават, че имат нужда една от друга много повече, отколкото им се струва на пръв поглед.
— Роуз Фелър?
Е, рече си тя, като леко му се усмихна и помаха, можеше и по-лошо да е. Можеше да е Джим. Да можеше сега просто да метне плика и да изчезне оттук…
— Как си? — попита Саймън, който вече бе прекосил фоайето и стоеше точно до нея, като я измерваше с поглед, сякаш бе мутирала в някакъв незнаен досега вид. Може и така да е, каза си мрачно тя. Бивша адвокатка. Колко такива бе виждал Саймън Стайн в живота си?
— Добре съм — тихо отвърна тя и подаде плика на секретарката на рецепцията, която наблюдаваше Роуз с неприкрито любопитство и явно се опитваше да идентифицира загорялото момиче по шорти със строгата на вид млада жена в костюм.
— Казаха ни, че си в отпуск — отбеляза Саймън.
— Така е — кратко отговори тя, прибра разписката от секретарката и се насочи към вратата. Саймън не спря да върви подире й, дори след като Роуз го отпрати с жест.
— Хей, обядвала ли си? — осведоми се той.
— Тръгвам си, бързам — отвърна тя. В този миг вратите на един от асансьорите се отвориха и от него се изсипаха хора. Роуз ги огледа крадешком, като търсеше лицето на Джим, и не задиша отново, докато не се увери, че не е сред тях.
— Безплатен обяд — изкушаваше я Саймън с очарователна усмивка. — Хайде, тъй или иначе трябва да ядеш. Ще идем на някое луксозно място и ще се правим на важни клечки.
— Няма начин, след като съм в този вид — разсмя се Роуз.
— Никой нищо няма да каже — увери я Саймън и последва Роуз в асансьора, сякаш бе едно от кучетата, които тя развеждаше всеки ден. — Чудесно ще си прекараме.
Десет минути по-късно седяха в „Мидената къща“ на Сансъм Стрийт, където Роуз бе, както се беше опасявала, единствената жена, която не носеше чорапогащник и високи обувки.
— Два студени чая — поръча Саймън Стайн, като разхлаби вратовръзката и нави ръкавите си, разголвайки луничавите си ръце. — Искаш ли мидена супа? Ядеш ли пържено?
— Да, искам и да, ям понякога — отговори Роуз, после разпусна плитките си и небрежно се опита да оправи косата си.
— Две порции мидена супа „Ню Ингланд“ и смесено плато морски дарове — каза той на сервитьорката, която кимна одобрително.
— Винаги ли поръчваш на непознати? — попита Роуз, като реши, че косата й е изгубена кауза и сега се мъчеше да придърпа шортите си, та да покрият ожуленото й дясно коляно.
— При всеки удобен случай — кимна Саймън Стайн, доволен от себе си. — Изпитваш ли завист за храна?
— Какво е това? — не разбра Роуз.
— Отиваш в ресторант и си поръчваш нещо, а после виждаш да сервират на друг ястие, което изглежда десет пъти по-вкусно от твоето.
— Разбира се — потвърди Роуз. — Случва се непрекъснато.
Саймън придоби още по-самодоволен вид.
— А на мен никога не ми се случва — заяви той.
Роуз го зяпна смаяна.
— Никога?
— Почти никога. Експерт съм в поръчването. Истински познавач на менюто.
— Познавач на менюто — повтори Роуз. — Ти си за по телевизията. Кабелната най-малко.
— Знам, че звучи налудничаво — рече Саймън, — но е истина. Питай всеки, с когото съм излизал. Никога не греша.
— Добре — прие Роуз предизвикателството и се замисли за най-добрия ресторант, който бе посетила напоследък, като „напоследък“ означаваше преди шест месеца, когато с Джим една вечер късно след работа отидоха на място, където бяха сигурни, че няма да срещнат негов познат. — „Лондон“.
— Градът или ресторантът?
Роуз устоя на желанието за гримаса.
— Ресторантът. Намира се близо до музея по изкуствата.
— Разбира се — каза Саймън. — Там хубави са сепията със сол и пипер, печената патица със сладък джинджифил и чийзкейк с бял шоколад за десерт.
— Удивително! — възкликна Роуз само наполовина присмехулно.
Саймън сви рамене и разпери малките си ръце.
— Крив ли съм, че ядеш само печени картофи и варена риба?
— Откъде знаеш? — смая се Роуз, спомнила си, че наистина си поръча варена сьомга в „Лондон“.
— Налучках — отвърна Саймън. — Повечето жени все това ядат, което е жалко. Изпитай ме пак.
— Късна закуска в „Раирания костур“ — назова Роуз един от най-добрите ресторанти в града. Баща й бе водил там нея и Маги по специални случаи. Роуз си поръча калкан, а Маги — три рома с кока-кола, последвани от телефонния номер на бармана.
Саймън Стайн притвори очи.
— Имат ли в менюто яйца по бенедиктински с бланширан омар?