Последната тайна на Дома Господен

Беше се обадила в Кеймбридж с надеждата да говори с професор Магнус Топинг, но някакъв невъзмутимо любезен портиер я уведоми, че професорът не притежава нито телефон („Звъненето го безпокои, мадам“), нито имейл („Предпочита пишещата си машина, мадам“).

— Е, как, по дяволите, да се свържа с него? — беше попитала, представяйки си някакъв прашасал, пушещ лула учен, заключил се в претъпкания си с книги кабинет, нехаещ напълно за околния свят.

— Ами, мадам — портиерът явно слагаше по едно любезно, но покровителствено „мадам“ във всяко изречение, — можете да му пишете, въпреки че, между нас казано, не го бива много да отговаря на писма. А можете и просто да дойдете и да му почукате на вратата, което като цяло е най-добрият начин човек да се свърже с него.

— Обаждам се от Йерусалим.

— А! Ами тогава това е проблем, нали, мадам?

След като не успя да се свърже с Топинг, се върна обратно в интернет. За разлика от Уилям дьо Релинкур, Кастеломбре присъстваше съвсем слабо и половината ден щателно търсене и кръстосани препратки не извадиха нищо повече от шестте съвпадения, които беше намерила предишната вечер (шестото, от които се беше оказало сайт на някаква фирма „Кастеломбре — санитарен порцелан“ в Антверпен). От останалите пет едното беше орязаната генеалогия, която й беше дала връзката с Есклармонда дьо Ролинкур; другото — доста лош превод на френска научна статия за трубадурските обичаи на Лангедок през дванайсети век; третото — сайт, посветен на историята на кабалата и юдейския мистицизъм; четвъртото — бележка под линия към статия за някакъв средновековен еврейски учен на име Раши; и последното — кратка препратка към секцията „Обитаваните от призраци руини“ на някакъв сайт, озаглавен „Скритата Франция“.

От всички тях беше събрала каква ли не разпокъсана информация, произволни проблясъци на някаква по-голяма мистерия. Но не попадна на откровението, на което се надяваше. Точно обратното, вместо да й помогне да изясни цялата история с Уилям дьо Релинкур, връзката с Кастеломбре само още повече беше размътила водата и беше добавила нови и объркващи перспективи към картината, която и бездруго вече напомняше мъглява и зацапана композиция на Брак6 — смесица от съвършено различни елементи, всеки сочещ към нещо важно, но без изобщо да се подреждат, в какъвто и да е разпознаваем модел.

Наведе се и се загледа в тетрадката пред себе си. Зачуди се какво да прави с цялата тази работа и къде изобщо щеше да я отведе.