Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
— Ами, те са били близнаци, нали така? Не ви ли казах? Сигурна съм, че ви казах. Госпожа Шлегел и брат й. А вие знаете какво са правили с близнаците по концлагерите. Експерименти. Няма начин да не сте чували.
Гърлото на Бен Рои се сви. Всъщност беше чувал как нацистките лекари са използвали близнаците като опитни свинчета, подлагали са ги на най-жестоки и мъчителни генетични експерименти, отваряли са вътрешностите им, стерилизирали са ги, режели са парчета месо от телата им. Касапница.
— Боже — успя да промълви.
— Чудно ли е тогава, че момчето е било малко… — тя отново се почука по главата. — Но момичето не. Тя била издръжлива. Силна. Така каза доктор Таубер. Тънка като клечка, но отвътре здрава като желязо. Грижела се за брат си. Не го изпускала от поглед.
Погледна Бен Рои.
— Знаете ли каква клетва дала? Когато всички били на кораба? „Ще ги, намеря“. Така каза доктор Таубер. Не плачела, не се оплаквала. Само изрекла: „Ако трябва, до края на живота си ще търся тези, които ни причиниха това. И като ги намеря, ще ги убия.“ Шестнайсетгодишна, за бога. Нито едно дете не трябва да изживява такива неща. Исак. Така се е казвал брат й. Исак Шлегел.
Тя остави плетката с въздишка, изправи се, отиде до клетката и прекара пръст по металните пръчки. Папагалчето подскочи и размаха криле.
— Кой ми е хубавец, а? — изписука бабката. — Кой ми е хубаво момче?
Бен Рои беше пригладил измачкания лист от тетрадка на коляното си и пишеше бележки, по каквото свободно място беше останало.
— Да знаете дали брат й е още жив? — повтори въпроса си отпреди няколко минути.
— Не знам. — Старицата продължаваше да прокарва нокът по пръчките на клетката. — Изобщо не съм го виждала.
— С нея ли е живял?
— О, не. Беше прекалено болен. Последно чух, че бил в „Кфар Шаул“. Така каза доктор Таубер.
„Кфар Шаул“ беше психиатрична клиника в северозападния край на града. Бен Рои си записа да я посети.
— Явно всеки ден е ходела да го вижда. Но никога не говореше за него. Поне не с мен. Не знам дали още е жив. Всички остаряваме, нали така?
Папагалчето беше кацнало на една пръчка в дъното на клетката и се люлееше напред-назад. Тя му подсвиркваше лекичко.
— И казвате, че били родени във Франция?
— Е, тя така ми каза. Един-единствен път сме си говорили като хора. За цели двайсет години. Представяте ли си? Дойде с цяла торба продукти — сигурно е било по Песах, защото беше купила цяла кутия маца — и просто се разговорихме. Не помня как стигнахме до темата, но със сигурност каза, че била родена във Франция. И нещо спомена за ферма и разрушена крепост. А дали пък не си въобразявам? Наистина, не си спомням подробностите. Но още ги виждам онези хлебчета, като че ли ей сега са пред мен. Интересно какви неща помни човек.
Тя пак подсвирна на папагалчето и бръкна в джоба на пеньоара си.
— А други роднини имала ли е? Съпруг, деца, родители? — попита Бен Рои.
— Не съм виждала да има. — Старицата продължаваше да търси нещо в джоба си. — Сама живееше, бедната. Без семейство, без приятели. Съвсем сама. Аз поне си имах Теди, мир на душата му. Четирийсет и четири години заедно и никога не сме си казали и една дума накриво. Понякога се будя и си мисля, че още е тук.
— Ами работата? — прекъсна я Бен Рои. — Госпожа Шлегел работеше ли?
— Май работеше нещо в Яд Вашем. В архива или нещо такова. Излизаше рано сутрин и се връщаше привечер, непрекъснато носеше разни папки и документи, и бог знае още какво. Аз й помагах да ги качи горе. Нещо за Дахау май, с печата на Яд Вашем. Не знам защо й е трябвало да си ги носи вкъщи, след всичко, което е преживяла. Ах!
Тя извади ръка от джоба си, хванала с разкривения си палец и показалец някакво семенце. Размаха го пред клетката, сякаш да каже: „Я виж какво имам!“, хвана китката си с другата ръка, за да не трепери, и пъхна семенцето в кафеза. Папагалчето изчурулика възторжено и скочи от пръчката.
Бен Рои се загледа в записките си и се зачуди дали има още нещо, което да не е попитал. Забеляза името, което му беше дал египтянинът.
— Името Пиет Янсен говори ли ви нещо?
Старицата се замисли малко.
— На времето познавах един Рене Янсен. Живееше на съседната улица, само че в Тел Авив. Имаше изкуствена тазобедрена става и синът му беше във флота.
— Този е Пиет Янсен.
— Него не го познавам.
Бен Рои кимна и си погледна часовника. Зададе още няколко въпроса (Дали госпожа Шлегел е имала някакви врагове? Някакви специални интереси? Някой от останалите съседи познавал ли я?), но жената не можа да му даде повече информация и накрая той реши, че е свършил дори повече, отколкото беше разумно да се очаква. Сгъна листа, върна химикалката във вазата и се извини, че не иска повече да й отнема времето. Домакинята го накара да си изпие портокаловия сок — защото щял да се обезводни! — и го поведе през апартамента към входната врата.