Последната тайна на Дома Господен
- Автор: Зюсман Пол
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната тайна на Дома Господен». Краткое содержание книги:
Прехвърляйки мост над хилядолетията — от библейски Йерусалим и кръстоносните походи до концлагерите и убийствата в наше време в ивицата Газа; от катарските еретици до шифровани средновековни ръкописи и отдавна загубено съкровище, — „Последната тайна на Дома Господен“ е главозамайващо приключение, написано от майстор!
Продължи да се взира в бележката с присвити очи, след което се наведе наляво — бавно, сякаш не му се щеше, — разрови купчината книжа и извади досието на палестинеца, когото беше преследвал след хайката за наркодилърите в стария град. Отвори я и се втренчи в заповедта за арест.
Име: Хани ал Хаджар Хани Джамал Възраст: 22
Дата на раждане: 11 февруари 1983
Адрес: Алея „Гина“, №14, лагер Ал Амари, Рамала.
— Шалом, архивът е.
Гласът в слушалката отекна в ухото му. Погледът му не спираше да прескача от избледнелия надпис към заповедта за арест и обратно.
— Архивът — повтори гласът.
— Да. Аз съм Бен Рои. От „Давид“.
— Здравейте. Приключихте ли с досието?
Бен Рои прехапа устни.
— Не — каза след известно колебание. — Май ще го задържа за по-дълго.
Луксор
Вече се беше стъмнило, когато Халифа най-после излезе от интернет кафето със зачервени очи и език, подпухнал от пушенето. Мина обратно през сука — ярки светлини, оглушителна музика, бутащи се тълпи — и надолу по Корниш ел Нил. Пътьом си купи кутия „Спрайт“ и слезе по неравните каменни стъпала към кея на реката. Тъмната вода се плискаше и люлееше пред краката му.
Странно, след всичко, което беше видял и прочел, след всички образи и статистики, и свидетелски показания, и описания, единственото, за което успяваше да си мисли, беше семейството му. Зейнаб, Бата, Али, малкият Юсуф — четирите фундаментални точки в неговия свят, неговата светлина, неговият живот. Как щеше да се чувства, ако бяха те: Зейнаб, застанала като скелет с хлътнали очи, гледаща във фотоапарата като умопомрачен призрак; Бата и Али, струпани в яма заедно с още хиляди трупове, анонимни като купчина гниещи дърва? Какво щеше да му причини това? Как изобщо щеше да живее с подобно изтезание? Беше губил любими хора, естествено — майка си, баща си, по-големия си брат Али, на когото беше кръстил собствения си син. Но да изгубиш близък по такъв безсмислен и жесток начин; да виждаш как умира от глад и бой, пречупен и мъчително убит — това не го беше изживявал. Дори не можеше да си го представи. Беше толкова ужасно, толкова мъчително, като звук от нокът, чегъртащ по черна дъска.
Въздъхна, допи спрайта и се замисли за щастливите моменти в живота си, за прекрасните семейни мигове на близост. За деня, в който бяха взели лодка по реката за тринайсетия рожден ден на Бата, как бяха спрели да си направят пикник на някакво безлюдно островче, преди по залез-слънце да поемат обратно към Луксор, как Бата стоеше на носа на лодката и вятърът развяваше дългата й черна коса. Как бяха отишли на пазара за камили Билеш в Кайро, още преди малкият Юсуф да се роди и как Бата беше плакала, защото всички камили изглеждаха толкова тъжни, и как Али на шега беше наддавал за една камила и продавачът беше приел цената, след което бяха възникнали спорове и караници. Собственият му наскоро отминал трийсет и девети рожден ден, когато жена му и децата бяха организирали парти-изненада, бяха се облекли като древни египтяни и с радостни възгласи и викове го посрещнаха, когато се прибра.
Разсмя се на глас при този спомен — малкият гукащ Юсуф с картонена прическа немее, Зейнаб дегизирана като царица Нефертити — и смехът му се разнесе покрай мачтите на привързаните към кея лодки, но внезапно премина в приглушен плач, а очите му се замъглиха, сякаш беше погледнал под вода. Тези хора му бяха толкова скъпи, а той прекарваше с тях толкова малко време, грижеше се за тях толкова зле с мизерната си полицейска заплата, която през последните пет години не беше помръднала и с цент и за цяла година не възлизаше дори на сумата, която Хосни изкарваше за месец. А ако някой изведнъж му ги отнемеше — как изобщо би могъл да живее с тази загуба? С мисълта, че е можел да направи много повече, да даде много повече от себе си.
Реши да положи усилия. Да прекарва повече време вкъщи, да не работи толкова много. Да бъде по-добър съпруг и баща.
Само че като приключи този случай, обади се друг глас. Само след като открие истината за Пиет Янсен и Хана Шлегел. Само след като намери всички отговори.
Загледа се през реката. Водата се плискаше в краката му, зелените светлини на минаретата на две джамии го гледаха в мрака като змийски очи. Смачка кутийката от спрайта, ритна я във водата и се качи обратно на Корниш.
Йерусалим
Предишната вечер бяха преместили Хани ал Хаджар Хани Джамал в ареста в най-големия районен полицейски участък „Сион“ и Бен Рои отиде да го разпита там, като преди това се обади за необходимото разрешение.
Прозорците на мрачния и неприветлив комплекс от сгради в края на бившия руски квартал бяха целите в решетки и по увенчаните с валма бодлива тел стени пълзяха като екзема туфи бръшлян. Освен като арест за обикновените престъпници участъкът открай време служеше за разпити на заподозрените в палестинска подмолна дейност и се беше сдобил с репутация на извънредно жестоко място. Затворниците го наричаха Ал Москобийех от арабската дума за Москва и произнасяха това име с ужас. Бен Рои винаги беше хранил неприятни чувства към това място — преди две години беше отказал повишение, защото това означаваше да се премести тук — и докато влизаше през задния вход и минаваше покрай плачещи арабски жени, очакващи вести за близки и любими, стомахът му неволно се сви като подплашено животинче.