Адвокатът
- Автор: Мартини Стив
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Адвокатът». Краткое содержание книги:
— И какви са шансовете две живи същества да имат идентичен ДНК отпечатък?
— В дадения случай ли?
— Да.
— Безкрайно малки — казва свидетелят. — Приблизително един шанс на петнайсет милиарда.
Райън навъсва вежди и заднишком слиза от подиума. Прави се на смаян пред заседателите.
По-просто и ясно обяснение на метода едва ли може да има.
— С две думи, човек би имал по-голям шанс да спечели без билет от лотарията. Това ли ни казвате?
Докато задава този въпрос, Райън не гледа свидетеля, а Джона.
— Протестирам.
— Приема се. Съдебните заседатели да не взимат предвид въпроса. Мистър Райън… — Пелтро вдига чукчето като строг учител, готов да замахне с показалката. — Продължавайте по същество.
— Доктор Сандлър, извършихте ли тази ПВР проверка върху образците, които ви бяха изпратени от нашата лаборатория по криминалистика?
— Да.
— И можете ли да ни кажете какво узнахте от този анализ?
— Подреждането на ДНК нишките в образците засъхнала кръв, взети от панталона на жертвата, и в образците от хладилната камера съвпада напълно.
— Можете ли да направите въз основа на това конкретен извод?
— Мога.
— И какъв е този извод?
— След като разгледах образците, мога да заявя, че засъхналата кръв по панталона на жертвата е от рибата меч в хладилната камера.
— Точно тази риба меч и никоя друга?
— Именно.
Съдебната зала замръзва. Това е повратна точка. Усещам я осезаемо, мога да я подуша във въздуха. Чува се как репортерите на първия ред дращят с писалки в бележниците си, бързайки да запишат всичко дословно.
Озъртам се. Джона е захлупил лице върху лактите си. Мери седи точно зад него, оттатък парапета. Изглежда зашеметена, замаяна. На лицето й е застинало изражение на ужас, сякаш я мъчи една-единствена мисъл: нима съм се омъжила за убиец?
— Някой трябва да я е пренесъл — казва Джона. — Как другояче може да е попаднала там?
Става дума за засъхналата кръв по дрехите на Суейд.
— Не знам.
Той ме гледа така, като че не му вярвам. Седим в килията на пет метра зад съдебната зала на Пелтро. Само Джона и аз. Отвън по коридора се ниже човешка върволица.
Когато Пелтро напусна подиума и се отправи към кабинета си, Райън свика свой собствен съд. Обкръжиха го репортери, които питаха дали процесът не е приключил. Дали ДНК пробата не е решаващо доказателство. От другия край на залата го чух как им отговори на висок глас да чакат нови разкрития.
Моите въпроси към Хауърд Сандлър траяха само три минути. Единственото, за което можех да се заям, беше някоя пропусната формалност при транспортирането на образците. Когато попитах как са събрани, Райън възрази и ми натри носа с простия факт, че това е извън компетентността на свидетеля.
Сандлър можеше само да ме увери, че след получаването в лабораторията образците са били обработвани правилно и не може да има никаква грешка.
С надежда да стане чудо се помъчих да намекна, че може би някой е объркал етикетите и образците от хладилната камера са се смесили с тези от местопрестъплението.
Невинаги си личи дали съдебните заседатели вярват на нещо, но когато не вярват, става ясно веднага. Изобщо не ми повярваха.
— Добре стори, че прати Мери да си върви — казва Джона.
И това ми е единственото добро дело за днес. Помолих Хари да я откара през репортерската обсада. Тази нощ около къщата на Мери ще има полиция — да я пази от журналистическите орди.
Преди няколко дни двамата с Хари я посетихме. Всички цветя и храсти отпред са изпотъпкани, сякаш е минало стадо бизони. По моравата има истински коловози, оставени от предприемчиви фотографи, които обслужват всенародното право на информация и гледат да запечатат върху лента каквото им падне — Мери изхвърля боклук, Мери в кухнята, Мери се мъчи да дръпне завесите в спалнята, — всичко това, заснето с грамадни телеобективи. Над къщата денонощно кръжат журналистически хеликоптери; нощем осветяват задния двор с прожектори, а операторите висят навън, прикрепени с ремъци.
Преди два дни Мери ми донесе писмо от Асоциацията на домопритежателите. Молят я да се изсели поне докато трае процесът. Съседите вече не издържат на това нашествие.
Джона ме гледа и се чуди какво ни чака тепърва.
— Има и друга възможност — казвам аз. Веднъж вече сме говорили за това. — Самозащита. Пистолетът на Суейд.
Поглеждам го с повдигната вежда.
— Не ми вярваш — въздъхва той.
— Вече не знам на какво да вярвам. Знам, че доказателствата са неблагоприятни, а времето ни изтича. Не можем да открием нито Онтаверос, нито свидетел, който да потвърди връзката. Ако решим да сменим линията на защитата, ще трябва да действам светкавично.