Ден за изповед
- Автор: Фолсъм Алън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Ден за изповед». Краткое содержание книги:
Тъкмо затова, в името на човешките бедствия и страдания, дипломатите прииждаха на Виа Брюксел 56, както и във всички други китайски посолства по света. Чакаха да разберат какво ще се случи.
Итън се поклони любезно, взе чаша чай от подноса в ръцете на млада китайка със сиво костюмче и тръгна из препълнената зала, спирайки от време на време да се ръкува с някой познат. Като първи секретар по политическите въпроси неговото присъствие тук целеше не толкова да изрази съчувствие към китайците, колкото да прецени още кой е дошъл с други цели. Докато разговаряше със съветника по политическите въпроси от френското посолство, около входа настана раздвижване и двамата се завъртяха натам.
Гледката не изненада Итън — влизаше ватиканският държавен секретар кардинал Умберто Палестрина, облечен както винаги в простичък черен костюм с бяла якичка, а зад него се задаваха с официалните си одежди трима от най-високопоставените служители на Светия престол: кардинал Жозеф Матади, монсиньор Фабио Капици и кардинал Никола Маршано.
Почти мигновено всички разговори стихнаха и дипломатите се отдръпнаха, за да им сторят път. Палестрина пристъпи към китайския посланик, поклони се и пое ръката му като на отдавнашен и най-скъп приятел. Нямаше никакво значение, че между Пекин и Рим почти не съществуват официални отношения. Тук беше Рим, а Рим представляваше деветстотин и петдесет милиона римокатолици от цял свят. Четиримата идваха от тяхно име и от името на светия отец. Бяха дошли да изразят своите съболезнования към целия китайски народ.
Итън се извини на френския дипломат и бавно прекоси залата, без да изпуска от поглед разговора на Палестрина и другите кардинали с посланика. Интересът му нарасна още повече, когато представителите на Ватикана се оттеглиха заедно с трима китайци.
След убийството на кардинал Парма вече за втори път Ватикана демонстративно се срещаше на обществено място с високопоставени китайски дипломати. И Итън ужасно съжаляваше, че отец Даниъл Адисън не е тук да му обясни какво означава това.
91
Опитвайки да запази разсъдъка си и отправяйки същевременно горещи молитви към Бога да му посочи някакъв начин за прекратяване на ужаса, Маршано влезе в малкия бледозелен кабинет и седна заедно с другите — Палестрина, кардинал Матади, монсиньор Капици, посланика Дзян Йоумей, Джоу И и Дъй Жуй.
Седнал срещу него в кресло със златиста тапицерия, Палестрина разговаряше с китайците на мандаринско наречие. Всичко в него, от нозете до погледа, изразяваше най-дълбоко съчувствие и искрена загриженост за трагедията в другия край на света. Словоизлиянията му звучаха сърдечно и откровено, сякаш искаше да каже, че ако имаше начин, би отишъл лично в Хефей да даде духовна утеха на болните и умиращите.
Китайците приемаха великодушието му с учтивост и одобрение, може би дори с благодарност. Но Маршано — а очевидно и Палестрина — разбираше, че за тях срещата не е празна формалност. Въпреки цялото си съчувствие и тревога за страдащите в Хефей те бяха преди всичко дипломати и основната им грижа бе оцеляването на правителството. Несъмнено в този миг целият свят наблюдаваше под лупа всеки ход на Пекин.
Ала как биха могли да помислят и в най-безумните си кошмари, че виновник за катастрофата не е нито природата, нито овехтялата водопречиствателна система, а този беловлас великан, седнал само на крачка от тях, за да ги утешава на собствения им език? Как да допуснат, че през последните няколко часа двама от тримата високопоставени духовници в кабинета са станали твърди привърженици на същия този виновник?
Ако досега Маршано бе хранил някакви тайни надежди — особено след като ужасът почне и реалността разкрие цялото варварство в „Протокола“ на Палестрина, — че потресението ще ги накара да се опомнят и да застанат срещу държавния секретар, тия надежди бяха смазани от поверителното писмо, което двамата лично връчиха на Палестрина тази сутрин (след като Маршано отказа да го подпише) и в което изразяваха пълно единодушие с неговите мотиви за предприетите действия. А мотивите бяха, че Рим от години търси начини за сближаване с Пекин, но централното правителство неизменно отблъсква протегнатата десница; очевидно така ще продължи, докато това правителство държи властта.
За Палестрина позицията на Пекин означаваше само едно — китайците нямат свобода на вероизповеданието и никога не ще я имат. Следваше логичното му решение: в такъв случай той щеше да им я даде. Цената нямаше значение, мъртвите щяха да се превърнат в мъченици.