Ден за изповед
- Автор: Фолсъм Алън
- Язык: болгарский
- Переводчик: Любомир Николов
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Ден за изповед». Краткое содержание книги:
Дани приличаше на призрак. Блед, почти прозрачен. Измършавял като скелет. Брадясал, почти гол. С подгизнали, размотани бинтове. Лежеше само на метър-два от него и гледаше втренчено.
— Хари — изрече той. — Мили боже.
Гласът на Дани застина в неподвижния въздух на влажната пещера, а двамата братя се гледаха със смесено чувство на радост и недоумение, че са живи и един до друг след толкова много години.
Накрая Хари стана и бързо се спусна по скалата към Дани. Напрегна се и протегна ръка.
— Хвани се.
Дани бавно посегна, пръстите им се срещнаха и Хари почна да го изтегля върху площадката. В последния момент нагази долу, за да се погрижи за счупените крака на Дани, които по някакво чудо все още бяха стегнати в сините шини.
— Добре ли си? — попита Хари, когато се изкатери обратно.
— Да…
Дани кимна немощно и опита да се усмихне, но Хари виждаше, че е изтощен до предел. Внезапно изотзад долетяха ридания. Двамата се озърнаха.
Елена седеше там, където я бе оставил Хари. Очите й бяха затворени, ръцете притиснати до тялото. Цялата се тресеше от ридания на неописуемо облекчение. Опитваше се да ги удържи, но не можеше.
Хари веднага стана, предпазливо се изкатери по хлъзгавата скала и коленичи до нея.
— Няма страшно — прошепна той. После обгърна с ръце раменете й и я притисна към себе си.
— Съжалявам… — избъбри тя, отпускайки глава на рамото му.
— Няма страшно — повтори той. — Успокой се, всички сме живи.
Озърна се към водата и видя, че Дани го гледа, сгушен на каменната площадка. Да, бяха живи. Но за дълго ли? И какво щяха да правят сега?
90
Рим, посолство на Китайската народна република, Все още 14 юли, вторник, 14:30
Черният кадилак зави по Виа Брюксел покрай старинната каменна ограда около някогашния Парко ди Вила Грациоли, днес превърнат в квартал със скъпи жилищни блокове и големи частни резиденции.
Лимузината намали скорост, наближавайки паркираната на тротоара бронирана полицейска кола. Малко по-нататък имаше още една. Между тях бе входът на номер 56. Кадилакът зави и спря пред висока зелена порта. След малко двете крила плъзнаха бавно назад, лимузината влезе и портата се затвори зад нея.
Няколко секунди по-късно посланикът на Съединените щати в Италия Лейтън Мериуедър Фокс се изкачваше по стъпалата пред входа на четириетажната сграда от тухли и мрамор, в която се помещаваше посолството на Китайската народна република. Придружаваха го Никълъс Рийд, негов заместник, и съветникът по политическите въпроси Хармън Али заедно със своя първи секретар Джеймс Итън.
Вътре цареше мрачно настроение. Итън видя как Фокс се поклони и стисна ръката на китайския посланик Дзян Йоумей. Никълъс Рийд стори същото с външния министър Джоу И, а Хармън Али изчакваше да поздрави заместника му Дъй Жуй.
Темата, обсъждана във всяко кътче на просторната зала за приеми в златисто и светлозелено, беше една и съща — катастрофата в китайския град Хефей, където броят на загиналите от замърсена питейна вода бе достигнал ужасяващата цифра шейсет и две хиляди и продължаваше да расте.
Здравните власти не бяха в състояние да преценят кога и с колко жертви ще свърши всичко. Седемдесет хиляди. Осемдесет. Никой не знаеше. Пречиствателните станции бяха затворени. Докарваха прясна вода със самолети, влакове, камиони. Ала злото вече бе сторено. Армейските части бяха навлезли в града, но чудовищните размери на бедствието ги изправяха пред невъзможност да се справят дори с най-елементарните човешки потребности при толкова много страдания и смърт. И въпреки старанията на Пекин да наложи информационно затъмнение целият свят знаеше какво става.
Лейтън Мериуедър Фокс и Никълъс Рийд бяха дошли да поднесат съболезнования и да предложат помощ. Хармън Али и Джеймс Итън — да преценят политическата страна на въпроса. По целия свят ставаше същото — високопоставени дипломати посещаваха китайските посолства, за да предложат помощ и същевременно да преценят възможните политически последствия. Въпросът, който си задаваха всички, бе дали Пекин е в състояние да опази живота на своите поданици; дали страхът, че най-обикновена глътка вода може да погуби теб, семейството ти и хиляди съседи, не би тласнал провинциите към решението да се откъснат и занапред да разчитат единствено на собствени сили. Централното правителство щеше да издържи трагедията в Хефей, но ако същото се повтореше другаде из страната — утре, идната седмица или дори догодина, — тогава щеше да се стовари гръмотевичен удар, тласкащ Китайската народна република към пълна разруха. Всички чуждестранни правителства знаеха, че това е най-страшният кошмар за Китай. Водата изведнъж се превръщаше в пагубна слабост.