Аз, вещицата

— Родителите ми. Джилиан ми каза, че вещиците са ги убили. — Гласът ми бе задавен и писклив.

Матю изрече нещо на език, който не разбирах.

— Кога се е случило това? Къде са били? Да не би вещицата да е оставила съобщение на телефонния ти секретар? Да не те е заплашвала? — Той ме стисна още по-здраво.

— Нигерия. Каза, че семейство Бишъп вечно създавали проблеми.

— Ще дойда с теб. Но нека първо завъртя няколко телефона. — Матю пое дълбоко дъх. — Толкова съжалявам, Даяна.

— Къде ще дойдеш? — Нищо не разбирах.

— В Африка. — Матю изглеждаше объркан. — Някой ще трябва да идентифицира телата.

— Родителите ми бяха убити, когато бях на седем години.

Очите му се разшириха от изненада.

— И въпреки че се е случило толкова отдавна, вещиците още говорят за тях — Джилиан, Питър Нокс. — Започнах да треперя, защото паниката отново ме овладя. Усетих как към гърлото ми се надига вик. Матю ме притисна към себе си, преди да изкрещя. Прегръщаше ме толкова силно, че усещах очертанията на мускулите и костите му. Викът се превърна в стон. — На вещиците, които пазят тайни, се случват лоши неща. Така каза Джилиан.

— Каквото и да е казала, няма да позволя на Нокс, нито на някоя друга вещица да те нарани. Сега си в моите ръце. — Гласът му беше свиреп. Сведе глава и опря буза в косата ми, докато плачех. — О, Даяна. Защо не ми каза?

Ръждивата верига някъде дълбоко в душата ми започна да се отпуска. Развиваше се брънка по брънка там, където бе стояла непокътната и бе чакала него. Заедно с нея се разтвориха и ръцете ми, които досега бяха свити в юмруци и опрени в гърдите му. Веригата не спираше да пада надолу към неизбродните дълбини, в които имаше само мрак и Матю. Накрая се опъна в цялата си дължина и ме свърза с вампира. Въпреки ръкописа, въпреки че в ръцете ми имаше достатъчно електричество да захрани микровълнова печка, и въпреки снимката, докато бях свързана с него, аз бях в безопасност.

Когато стоновете ми утихнаха, Матю се отдръпна.

— Ще ти донеса вода, а след това ще си починеш. — Тонът му подсказваше, че това не подлежи на обсъждане. Върна се след секунди с чаша вода в ръка и две хапчета. — Изпий ги — каза и ми ги подаде заедно с водата.

— Какво е това?

— Успокоително. — Строгият му поглед ме накара да сложа и двете таблетки в устата си и веднага да ги преглътна с вода. — Нося го откакто ми каза, че страдаш от панически пристъпи.

— Мразя транквилантите.

— Преживя шок, във вените ти има прекалено много адреналин. Имаш нужда да се отпуснеш. — Матю ме зави плътно с юргана като в пашкул. Седна на леглото, чух как обувките му тупнаха на пода, преди да се изтегне, облегнал гръб на възглавниците. Притиснах увитото си в юргана тяло към него и въздъхнах. Матю се пресегна с лявата си ръка и ме притисна. Въпреки завивката помежду ни се чувствах като у дома си.