Аз, вещицата

През есента, когато Лафайет се възстанови достатъчно, за да може да язди, двамата изчезнаха в горите на Пенсилвания и Ню Йорк. Върнаха се с армия воини от племето онайда. Индианците наричаха Лафайет „Кейюла“ заради уменията му в ездата. Към Матю се обръщаха с „атлутанун“, вожд-воин, заради способността му да води мъжете в битка.

Матю остана с тази армия дълго след като Лафайет се върна във Франция. Маркъс продължи да служи като санитар. Ден след ден превързваше раните на воините, причинени от мускети, гюлета и саби. Клермон винаги търсеше него, когато някой от хората му беше ранен. Твърдеше, че Маркъс имал лечителска дарба.

Малко след като американската армия влезе в Йорктаун през 1781 година, Маркъс заболя от треска. В това състояние лечителската му дарба не струваше пукната пара. Лежеше и трепереше, за него се грижеха само когато някой от медицинския персонал успееше да се откъсне от основната си дейност. След четиридневно страдание Маркъс усети, че умира. Клермон дойде да посети ранените си воини, придружен отново от Лафайет, видя Маркъс на счупената койка в ъгъла и помириса приближаващата смърт.

Френският офицер седна до младия мъж и през нощта му разказа историята си. Маркъс си помисли, че сънува. Човек, който пие кръв и не може да умре? Като го чу, Маркъс реши, че вече е мъртъв и е подложен на мъчение от някой от дяволите, за които баща му го бе предупредил, че ще го поемат в отвъдното заради греховната му природа.

Вампирът му обясни, че ще може да преживее треската, но ще трябва да плати цена. Първо, ще бъде прероден. След това ще му се наложи да ловува, да убива и да пие кръв — дори и човешка. За известно време жаждата му ще направи работата му сред ранените и болните невъзможна. Матю обеща да изпрати Маркъс в университет, докато свикне с новия си живот.

Малко преди да съмне, когато болката стана непоносима, Маркъс реши, че желанието му за живот е по-силно от страха от новото му битие на вампир. Матю изнесе трескавото му отпуснато тяло от болницата и двамата отидоха в гората, където ги чакаха индианците, за да ги отведат в планината. В една далечна пещера, където никой не можеше да чуе писъците му, Матю му източи кръвта. Маркъс още помнеше силната жажда, която изпита след това. Тя го подлудяваше, отчаяно искаше да погълне всичко студено и течно, което му се изпречи пред очите.

Накрая Матю прегриза китката си и даде на Маркъс да пие. Силната кръв на вампира го върна към живота.

Индианците чакаха търпеливо пред отвора на пещерата, а след това, когато се появи жаждата му за кръв, го държаха настрани от близките ферми. Бяха познали какъв е Матю в мига, в който се бе появил в селището им. Беше като Дагуаноениент, вещицата, която живееше в торнадо и не можеше да умре. За тях беше загадка защо боговете бяха решили да надарят френския воин с тези качества, но боговете бяха известни със странните си решения. Единственото, което можеха да направят, бе да предават на децата си легендата за Дагуаноениент и да ги научат как да убиват подобни същества, като ги изгорят, стрият костите им на прах и ги пръснат в четирите посоки на света, за да не могат да се преродят.