Четири пътя към прошката
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Четири пътя към прошката». Краткое содержание книги:
Телохранителките му останаха да чакат в коридора. Аз живеех само в една просторна стая на третия етаж. Седнах върху леглото, а Хавжива се отпусна на стола. Собственик се разхождаше наоколо и мъркаше.
Бях забелязала, че пришълецът се забавлява да разочарова Вожда и неговите приближени, които вечно се обкръжаваха с помпозност, движеха се с цели флотилии коли и кордони, обличаха се в пищни униформи. Самият той и двете полицайки ходеха вредом из грамадния Йотебер в скромната му правителствена кола или пеша. Хората го обичаха заради това. Добре знаеха (както и аз бях научила), че е бил нападнат, пребит и зарязан полужив от някаква шайка на Световната партия през първия му ден тук, когато излязъл да се поразходи без придружители. Яйоуейците ценяха този кураж и навика му да разговаря с всички и навсякъде. Те вече го приемаха. Ние от Освободителното движение го смятахме за наш „Пратеник“, ала той бе и „техен“, включително на президента. Вождът може и да не харесваше неговата популярност, но искаше да се възползва от нея.
— Разбирам, че мечтаеш да печаташ книги — започна гостът, като в същото време галеше котето, весело размахало лапички във въздуха.
— Доктор Йерон твърди, че няма смисъл, преди да постигнем поправките в Конституцията.
— На Яйоуе има издателство, което не се контролира пряко от правителството — кимна господин Йехедархед, продължавайки да гали Собственик по корема.
— Внимавайте, хапе — предупредих го. — Къде е то?
— В университета. Да, виждам — той погледна палеца си. Аз му се извиних. Попита ме сигурна ли съм дали животинката е мъжко коте. Отвърнах му, че така ми бяха казали, но не се бях сетила да проверя. — А пък аз имам друго впечатление. Твоят Собственик е дама — забеляза пришълецът по такъв начин, че избухнах в най-неудържим смях.
Хавжива също се разсмя, докато смучеше кръвта от ухапания си пръст, и обясни:
— Тук никой не се интересува особено от него. Той е бил само маневра от страна на корпорациите — нека асетите да си въобразяват, че посещават колеж. През военните години бил напълно затворен. След Освобождението е отворен отново и се влачи, без да му обръщат внимание. Повечето преподаватели са остарели. Щом дошъл мирът, те пак се върнали на работа. Правителството го субсидира, понеже звучи добре да има университет на Яйоуе, но инак не му отделя специални грижи, защото няма престиж. И защото мнозина са непросветени хора — каза го без упрек, просто като констатация. — Та там наистина съществува издателство.
— Зная — измъкнах старата си книга и му я показах.
Той я преглежда няколко минути. Върху лицето му се появи странна нежност, докато я разлистваше. Не можех да откъсна очи от него. Беше все едно да наблюдаваш жена с дете на ръце — израза на постоянно внимание и отклик.
— Пълна е с пропаганда, грешки и надежди — рече накрая и гласът му също бе нежен. — Е, Ракам, струва ми се, че това би могло да се преодолее. Не мислиш ли? Нужен е само редактор. И някои автори.
— Ами инспекторите? — предупредих го, имитирайки доктор Йерон.
— За Екумен не е трудно да изисква академична свобода. Ние каним хора да посещават школите ни на Хейн и Ве. Ще се опитаме да привлечем и завършилите вашия университет. Но, разбира се, ако тяхната образователна система е дълбоко порочна поради липса на книги, на информация…
— Господин Йехедархед, може би вие съзнателно възнамерявате да рушите устоите на правителствената политика?
Въпросът някак ми се изплъзна от устата.
Той не се засмя. Мълча дълго, преди да отговори:
— Не зная. Досега посланичката стоеше зад мене. Възможно е и двамата да получим укори. Или да ни изгонят. Всъщност аз бих желал… — странните му очи отново бяха вперени право в лицето ми. После гостът сведе поглед към книгата, която още държеше в ръце. — Онова, което искам, е да стана гражданин на тази планета. Но аз съм полезен на Яйоуе и неговото Освободително движение от позицията си на екуменски представител. Така че ще продължа да я използвам или да злоупотребявам с нея, докато не ме принудят да спра.
Хавжива ми предложи да отида в университета да преподавам история и когато вече бъда там, да пожелая доброволно да редактирам изданията на печатницата. Всичко това изглеждаше тъй абсурдно за жена с моето потекло и скромни познания, че ми се стори — не съм го разбрала добре. Щом хейнецът ме увери в обратното, реших, че сигурно е останал с твърде погрешни впечатления от мен и моите способности. След като поговорихме още малко по темата, той си тръгна. Навярно усети, че ме притеснява или пък сам се видя в небрано лозе. Макар че всъщност доста се смя, аз съвсем не се чувствах неловко, а просто си казах, че леко съм се побъркала.