Четири пътя към прошката

— О, Ракам! Ще ми позволиш ли да те любя?

— И аз искам да те любя — промълвих. — Никога никого не съм любила. Никого.

Той се изправи усмихнат и ме хвана за лакътя. Изкачихме се заедно по стълбите, отминавайки онова, което преди години е било вход към мъжката част на къщата.

— Живея в беца — обясни Йехедархед. — В харема. Настаних се откъм женската страна. Хубава гледка се открива оттам…

Влязохме в стаята на звездния гост. Той спря пред мен, после отмести поглед встрани. Толкова бях уплашена, тъй смутена, че имах чувството — не мога да се доближа до него, нито да го докосна. Направих усилие да пристъпя. Вдигнах длан и едва погалих лицето му, белезите до окото и на устната; накрая обвих ръце около шията му. Вече можех да го прегърна силно, много силно.

Някъде посред нощ, както лежахме притиснати и почти задрямали, аз го попитах:

— Спал ли си с доктор Йерон?

Почувствах, че Хавжива се засмя, леко, нежно се засмя; усетих го по корема му, който се допираше в моя.

— Не. С никой друг на Яйоуе, освен с теб. А ти с никого на Яйоуе, освен с мен. И двамата сме девствени тук, в този свят… Ракам, араха…

Той облегна глава в трапчинката на рамото ми, пошепна нещо на някакъв чужд език и се унесе. Спеше тихо, дълбоко.

По-късно същата година отидох в университета. Оказа се, че отговарям на изискванията за оня период. Оттогава работя там като преподавател по история и редактор в издателството.

Верен на обещанието си, Хавжива бе постоянно или поне през повечето време наблизо.

Добавките към Конституцията бяха приети чрез тайно гласуване в осемнайсетата година от Освобождението. За събитията, довели до победата ни, и онези, които я последваха, можете да прочетете в тритомната „История на Яйоуе“, публикувана от Университетското издателство. Ето че сега разказах всичко, за което бях помолена да свидетелствам. Завършвам го, както завършват доста повести, със събирането на двама души. Какво са любовта и желанието на един мъж, на една жена пред промените в два свята, върху фона на големите революции, развихрили се по времето на отделни съдби, върху фона на надеждата и несвършващата жестокост на човешкия род? Нещо съвсем дребно. Но ключът също е много малък в сравнение с вратата, която отключва. Ала ако го загубиш, тя може би никога няма да се отвори. В нашите тела започваме да губим или да придобиваме своята свобода, в нашите тела приемаме или слагаме край на своето робство. Затова написах тази книга — за моя приятел, с когото живях и ще умра свободна.