Четири пътя към прошката
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Четири пътя към прошката». Краткое содержание книги:
Опитах се да обмисля предложението му, изискващо от Ракам да се надскочи толкова много. Струваше ми се като надвиснал товар този избор, който трябваше да направя, това бъдеще, което не можех дори да си представя. Но скоро открих, че съм обсебена от него самия, Йехедархед Хавжива. Все го виждах седнал на стария стол в стаята, навел се да милва Собственик. Как изсмукваше кръвта от своя палец. Как се усмихваше. Как ме гледаше с бялото в ъгълчетата на очите си. Отново съзирах червеникавокафявото му лице и ръцете с цвят на глина. Неговият тих глас изпълваше съзнанието ми.
Взех котето в длани, то бе поотраснало вече, и го погледнах отзад. Не забелязах мъжки член. Малкото, черно, копринено телце се гърчеше в моята прегръдка. Спомних си думите на пришълеца „Твоят Собственик е дама“ и пак ми се щеше да се разсмея или да се разплача. Погалих животинката, сетне я пуснах на пода, а тя приклекна спокойно и започна да се ближе по рамото.
— О, горкичката ми дама — промълвих аз. Не знаех кого точно имам предвид. Котето, госпожа Тезайо или себе си.
Хавжива бе заръчал да размисля върху предложението му. Колкото време е нужно. Изобщо не бях го сторила, когато само след един ден той се появи. Вървеше пеша и ме чакаше да изляза от училището.
— Ракам, искаш ли да се поразходим към дигата?
Аз се озърнах.
— Ето ги там — мъжът посочи своите стъклооки телохранителки. — Където и да ида, те винаги ме следват на три до пет метра разстояние. Да се разхожда човек с мене е скучно, но безопасно. Целомъдрието ми е напълно гарантирано.
Минахме през улиците, които водеха до дигата, и започнахме да се изкачваме по нея в издължените светлини и сенки на настъпващата вечер: топла, розовозлатиста, ухаеща на река, кал и тръстики. Двете жени с пушки крачеха подире ни.
— Ако решиш да приемеш предложението ми и постъпиш в университета — каза той след дълго мълчание, — аз ще бъда постоянно там.
— Само че още не съм… — запънах се.
— Ако останеш в Йотебер, и аз ще живея тук. Разбира се, стига да ми позволиш.
Нищо не отвърнах. Йехедархед ме погледна, без да обръща глава. Изведнъж от устата ми се откъсна:
— Харесва ми, че мога да виждам накъде гледаш.
— А на мен пък ми харесва, че не виждам в каква посока гледаш — той се взираше право в очите ми.
Продължихме разходката си. Една чапла изхвръкна от тръстиково островче, размаха огромните си криле над водата и отлетя надалеч. Вървяхме на юг покрай течението на реката. Цялото небе на запад бе ярко озарено от залязващото слънце, което се скриваше зад града в димна омара.
— Ракам, защо не ми разкажеш за родното си място, за своя живот на Уерел? — промълви съвсем тихо Хавжива.
Аз си поех дълбоко дъх:
— Свършено е с него. В миналото е.
— Ние самите сме нашето минало. Макар и не само това. Иска ми се да те познавам. Прости ми. Така ми се иска да те познавам.
След известно време му признах откровено:
— И на мене ми се ще да ти разкажа. Но всичко в моята предишна съдба е много потискащо. Толкова е грозно. А тук и сега е красиво. Не бих желала да пропилея тези мигове.
— За мен ще бъде скъпа всяка твоя дума — тихият му глас проникваше съкровено в душата ми.
И аз му разправих, каквото можах, за лагера Шомеке и после набързо и останалите премеждия от живота си. Понякога хейнецът задаваше въпрос. През по-голямата част от разходката просто слушаше. В някакъв момент ме бе взел за ръка, без да забележа. Когато ме пусна, защото леко помръднах и той си помисли, че навярно ми пречи, нежният допир на тази длан ми липсваше. Тя бе хладна. Усещах ласката й и след като я отдръпна.
— Господин Йехедархед — чу се глас зад нас. Беше една от телохранителките. Слънцето бе залязло и небето се къпеше в златистоалени отблясъци. — Не е ли време да се връщаме?
— Да, благодаря.
Щом се обърнахме, аз хванах ръката му. Почувствах как спря да диша.
След Шомеке никога не бях горяла от желание към някой мъж или жена — това е самата истина. Обичах хората, отнасях се към тях с любов, но не и със страст. Тази врата бе заключена за мен.
И ето че днес започваше да се отключва. Усетих такава слабост при докосването на тялото му, че едва можех да ходя. Промълвих: