Императорът на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-498-7
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Императорът на тръните». Краткое содержание книги:
Стоте пътуват към Събора, за да се дърлят над трупа на империята. А докато те говорят за политика, Мъртвия крал прави своя ход, аз също. Светът е пропукан, времето изтича през цепнатините, ние стискаме последните дни като удавник — сламка, а бъдещето е толкова ярко, че онези, които имат очи да го видят, изгарят първи. Това са дните, които са ни чакали от самото начало. Това са моите дни. Ще се изправя пред Стоте и те ще ме слушат. Ще взема трона напук на всички — и живи, и мъртви, и ако трябва да съм последният император, така да е. Ако трябва да съм последният, ще си отида с гръм и трясък.
Тук мъдреците свеждат глави и поемат назад. Тук набожните коленичат в отчаяна молитва. Това са последните мили, братя. Не очаквайте, че ще ви спася. Не се заблуждавайте, че ще ви съхраня, вместо да ви жертвам. Ако сте достатъчно умни, бягайте. Ако сте възвишени, молете се. Бийте се, ако сте смели. Но не ме следвайте. Последвате ли ме, аз ще сломя сърцата ви.
— Нагръдникът сигурно ти убива в тази жега, сър Йорг?
Бях си го сложил, когато навлязохме в пристанището. Не е аксесоар, с който да паднеш през борда, но си струва да изтърпиш свързаните с него неудобства, когато си на сушата.
— Сюртукът ти ще спре ли удар с кама? — попитах.
— Мен ме пази традицията — каза Марко.
Привилегиите на банковите кланове не бяха влизали в полезрението ми на пътен разбойник, но в дворовете на Стоте и по коридорите на Виен явно осигуряваха защита по-голяма и от тази на кралете.
— Хайде да си намерим някакъв транспорт. — Кимнах към най-широката уличка, която извеждаше от площада. Изглежда, всички улици в Кута бяха тесни, затиснати от две страни с високи сгради, потънали в сянката им. Каруца трудно би минала по тях, но големите товари обикновено се насочваха надолу по крайбрежието, в Танжер, търговско средище с голям пристан.
Марко тръгна след мен, но на разстояние, сякаш да подчертае, че съм само и единствено негов носач и няма нужда от услугите ми на телохранител. А и едва ли го заплашваше нещо всъщност. Хората навсякъде знаеха, че да нападнеш модерен значи да си отвориш сметка с клановете и че от флорентинските ковчежета ще тече злато дотогава, докато дългът не бъде платен и балансът занулен. В една разделена империя обаче гаранцията срещу евентуална смърт от острието на платен убиец често се оказва по-слаба протекция, отколкото си въобразяват банкерите, особено когато се съревновава с реалното изкушение на бързата печалба. В не толкова дивите и по-цивилизовани земи традицията на модерните навярно осигуряваше достатъчно защита. Маврите например несъмнено ценяха високо търговците и поддържаха по-добър ред от нас, нищо че нашите земи бяха по-близо до Виен.
Влачех сандъка в търсене на конюшня и решението ми да оставя Барт на грижите на един конски доктор в Порт Албус ми се струваше все по-глупаво. Докато открием търсеното, вече псувах като каруцар, от челото ми капеше пот, а ръцете ми горяха. Беше нещо като обор. Камили клечаха около корито с вода, крастави добичета със сплъстена проскубана козина и напукана кожа по коленете. Виждал бях камила и преди, отдавна, в цирка на д-р Тапрут. Гадно създание беше, грозно, и все гледаше да те наплюе. Тези тук не изглеждаха по-различно.
— Изчакай — рекох на Марко и го зарязах.
Потропах на врата от избелели сцепени дъски и след няколко безкрайни минути ми отвори старец, едното му око — побеляло от перде. В сенките зад него се чуваше конско пръхтене и потропване на копита.
— Ас-саламу алейкум — поздравих дъртия крадец. Всички търговци на коне са крадци. — Два коня и товарно муле. — Вдигнах три пръста, а с другата си ръка му показах златен флорин с лицето на дядо си. Завърших с едно „анша’аллах“, с което запасът ми от местни изрази, дочути от Юсуф по време на плаването, се изчерпи.
Той ме зяпаше със здравото си око и се чешеше по брадичката, покрита с бяла четина, под която прозираше кожа с цвят на кайве с мляко. Сянка падна помежду ни, мъж на камилски гръб. Вдигнах очи да го погледна — беше воин, яхнал седлото върху гърбицата на камилата, целият увит в черно, само очите му святкаха в прореза на шала. Продължи си по пътя.
— Два коня — повторих.
Старият търговец се разлая нещо и размаха ръка в знак на отрицание. Знаеше какво искам, защото всички в Кута, които имаха стока за продан, разбираха имперския език достатъчно, за да сключат сделка.
— Два! — Добавих още един флорин и потрих монетите между палец и показалец.
С болка на сърце той поклати глава и ми обърна гръб, като продължи да мърмори. Вратата се затвори с трясък.
— Май наистина не искат да стигнеш до Хамада, Марко.
Отидох при него. Той се мръщеше всеки път, когато изричах името му, потръпваше чак от тази проява на лошо възпитание и свръхфамилиарност.
— Марко — казах аз и се наведох към него, толкова близо, че надуших възкиселявата му пот. — Много път има дотам. Никакви приятели ли нямаш в Кута?
— Нямам — каза той.
Зачудих се дали изобщо има приятели, където и да било. Да тръгна с него през пустинята, със или без коне, изглеждаше загубена кауза и глупава. Някой влиятелен, може би самият Ибн Фейд, не искаше Марко да стигне в Хамада. Нещо повече, поне трима матмагьосници бяха предвидили появата ми, което означаваше, че Ибн Фейд е уведомен за намеренията ми. Единственият разумен ход беше да направя кръгом и да отплавам назад към Порт Албус. Само че Юсуф, Каласади и другите със сигурност бяха включили този ход в изчисленията, направени много преди аз да дойда тук. Ако се държах според предвижданията им, щях да се омотая още повече в мавърската мрежа. Поемех ли назад, вероятно щях да се набутам в неприятности на пристанището или да претърпя злополука по море — уредена, без съмнение, докато съм играл на дванайсет линии и съм пил чай. Като си помислиш, самото ми идване тук бе плод на лоша преценка от моя страна, арогантност, детински инат.