Императорът на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-498-7
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Императорът на тръните». Краткое содержание книги:
Стоте пътуват към Събора, за да се дърлят над трупа на империята. А докато те говорят за политика, Мъртвия крал прави своя ход, аз също. Светът е пропукан, времето изтича през цепнатините, ние стискаме последните дни като удавник — сламка, а бъдещето е толкова ярко, че онези, които имат очи да го видят, изгарят първи. Това са дните, които са ни чакали от самото начало. Това са моите дни. Ще се изправя пред Стоте и те ще ме слушат. Ще взема трона напук на всички — и живи, и мъртви, и ако трябва да съм последният император, така да е. Ако трябва да съм последният, ще си отида с гръм и трясък.
Тук мъдреците свеждат глави и поемат назад. Тук набожните коленичат в отчаяна молитва. Това са последните мили, братя. Не очаквайте, че ще ви спася. Не се заблуждавайте, че ще ви съхраня, вместо да ви жертвам. Ако сте достатъчно умни, бягайте. Ако сте възвишени, молете се. Бийте се, ако сте смели. Но не ме следвайте. Последвате ли ме, аз ще сломя сърцата ви.
— Можеш да ми викаш Михаил. — Призракът се усмихна, избрал една от хилядите усмивки, откраднати от истинския Михаил, онзи, от когото беше останала само хилядолетна прах. Истинска усмивка, но и неестествена някак, сякаш са я пришили върху лицето на мъртвец. — И се налага да ме носят, защото Ибн Фейд е подхванал нов почин, който гласи, че всички следи от Строителите трябва да бъдат издирени и унищожени. Което отговаря и на въпроса ти каква работа имам с него, Йорг.
— Чудесно. Аз също имам работа с Ибн Фейд. Проблемът е как да стигнем до него. Може би ти имаш някое чудо на древните, което ще ни отнесе там като птички?
Марко изсумтя и почти успя да докара пренебрежение. Но Строителите наистина са летели. Знаех го от бащината си библиотека.
— Е? — попитах. Ако матмагьосниците бяха предвидили този обрат в ситуацията, можех директно да бия отбой и да се призная за победен, но не смятах така и това поднови интереса ми към идеята да прекося пустинята в компанията на двамата си нови приятели.
— Мога да направя нещо още по-добро, Йорг от Анкрат — каза Михаил. — Може да тръгнем с кораб.
31.
След появата на най-новия ни спътник сънят се превърна в дефицитна стока. С всеки ден Готеринг оставаше все по-далеч зад гърба ни. На петия капитан Харан обяви, че ще продължим и през нощта, за да стигнем призори до Хонт. По време на онзи дълъг и друслив преход, в миг на рядък покой и тишина, изтощението ме погълна по-бързо и от тинята на Кантанлона. Милите ни подмятаха по изровените коловози и обитателите на каретата периодично сменяха партньорите си. При поредната бабуна повдигнах единия си натежал от безсъние клепач и видях сивата глава на Осер Гант да почива в скута на епископа. Друго подрусване отметна главата ми от рамото на Миана, а следващото стовари Катеринината върху моето.
В тъмата на сънищата ми кожата на Катерин гореше до моята, но двамата споделяхме само това — топлината. А после тя ме извади без никакво предупреждение от тихия ми кошмар, пълен с тръни и дъжд.
— Катерин? — Познавах докосването ѝ. Надявал се бях, че съм я прогонил завинаги от сънищата си, именно с тази цел ѝ бях показал детските си скърби, но явно не беше точно така. Може би и тя като мен смяташе, че съм проявил пълна глупост, като съм допуснал епископ Мурило да ме спипа. Дължах признателност на църквата, че ме е научила да разчитам знаците, да виждам заложения капан и никога да не свалям гарда. Урок, който ми беше служил добре през годините.
— Катерин?
Тъмен коридор. Движех се през снопове лунна светлина, сипваща се през процепите на прозоречни капаци. Главата ми се обръщаше по своя воля, пръстите ми се плъзгаха по стената, без да ми искат разрешение. Познато. Всичко ми беше познато, коридорът, миризмата, грапавата стена, както и усещането, че съм уловен в чужда глава. Стъпала надолу, дълго спирално стълбище.
— Като онази нощ в Призрачния. Когато се отби човекът на папата — казах аз, макар ничии устни да не оформиха думите.
Стигнах края на стълбището. Завих зад ъгъл. Познато ми беше, но не бях в Призрачния. Още стъпала надолу. Ръката ми — неговата ръка — взе лампа от една ниша в стената.
— Катерин! — Влях сила в мълчаливия си глас, настоятелност.
— Шшш! Ще го събудиш, идиот такъв. — Гласът ѝ идваше от някакво дълбоко място.
— Кого?
— Робарт Хул, разбира се! Твоят шпионин във Висок замък.
Врата. Пръстите на Хул върху черното желязо на дръжката.
— Ако е мой шпионин, защо го използваш ти? — Шпионажът никога не е бил силната ми страна, но се гордеех, че имам свой човек толкова нависоко в кралската стража. Досега.
— Сагеус отвори ума му за истинските сънища — каза Катерин от своя кладенец. — Робарт ходи насън и дворцовата стража знае, че не трябва да го буди, иначе може да стане неприятно. Той умее да върти меча. Използвам го да наглеждам Сарет, когато не съм там.
— И сега…
— Шшш!
— Но…
— Млъкни.
Хул влезе през вратата и продължи по някакъв коридор, сенки танцуваха около него. Стигнахме до Късия мост — еднометрово мостче от махагонови дъски над дълбока шахта, от която при нужда се вдигаха стоманени врати и запечатваха подземието. Хул мина по мостчето и продължи по още стъпала надолу.
Стана по-студено. Вече не бяхме във Висок замък, а под него, вървяхме по дълъг Строителски коридор с множество завои, който минаваше през горните подземия и стигаше до древно архитектурно допълнение, изкопано от династията Ор. Изградено да приютява покойниците им. Беше значително по-ново от самия замък, разбира се, но имаше благоприличието да носи възрастта си на показ. Стените на гробницата бяха напукани, тук-там каменната облицовка беше паднала и се виждаше грубо изсечената скала отдолу.