Пантерата
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #6
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Пантерата». Краткое содержание книги:
Пол Бренър несъмнено бе имал интересен и изпълнен с авантюри живот в армията, но подобно на повечето бойни ветерани, омаловажи преживелиците си и отново не спомена за тайната си мисия в следвоенен Виетнам. Все пак разказа, че е имал кратък брак по време на войната, макар че въпреки очакванията ми не спомена нищо за сегашната си дама в Щатите. Имаше вид на човек, който не обича да говори за себе си. Освен това — как да се изразя? — беше омаян от Кейт Мейфийлд. Е, това не е кой знае какво. Мисля, че Том Уолш има същия проблем. Да се оправят.
Както и да е, четири пети от А-отбора се опознаха малко по-добре, което можеше да помогне, а можеше и да не ни помогне да работим по-добре заедно. И с малко късмет всички щяхме да се приберем у дома с истории за разказване. Или, както често става в този бизнес, с истории за премълчаване.
Предложих по-нататък да направим още една подобна сбирка.
— Ще се срещнем в осем под часовника на „Гранд Сентръл“, също като във филмите, и ще седнем в „Майкъл Джорданс Стейк Хаус“.
Всички харесаха този щастлив край и се разбрахме да го направим, като оставим съдбата да определи датата. Зачудих се кой ли ще дойде на срещата — ако изобщо остане някой.
Както бе обещал, Бък се показа като домакин и плати вечерята — шейсет долара заедно с бакшиша, виното и питиетата. Това е едномесечен доход за един йеменец и около четири питиета в нюйоркски бар. Може би няма да е зле, като се пенсионирам, да си купя къща тук.
Както и да е, демонстрирайки лошата преценка на подпийналите, единодушно решихме, че посещението в руския клуб е страхотна идея.
Замо ни откара няколкостотин метра нагоре по пътя към Града на туристите. Стражите на портала като че ли бяха източноевропейци и изглеждаха яки и застрашителни с бронежилетките и калашниците си. Познаха обаче джипа на американското посолство, а може би и Замо, и ни махнаха да продължим.
— Май ви познават — казах на Бренър.
Отговор не последва.
Градът на туристите представляваше комплекс от панелни постройки на по пет-шест етажа, подобно на градски квартал за бедните. В Сана обаче това бе върхът на лукса; още по-важното бе, че районът бе охраняван. Не безопасен. Охраняван.
Разбирах защо Пол Бренър не е избрал да живее тук — беше малко потискащо, а също и признаване, че не се чувстваш в безопасност отвън. А мъжкарите никога не биха признали подобно нещо. По-скоро биха умрели. И често го правят.
В района имаше няколко ниски постройки, в това число магазини. В една от тях се намираше и руският клуб.
Замо спря пред него и се изсипахме навън.
Пред заведението имаше още двама въоръжени охранители, които определено разпознаха г-н Бъкминстър Харис. Дори го поздравиха на руски и Бък отговори на същия език. Май каза шега, защото двамата от охраната се разсмяха.
Ама че ирония. Бък Харис, който бе прекарал по-голямата част от професионалния си живот в опити да го начука на руснаците, сега другаруваше с тях в Йемен, където бе прекарал част от Студената война в шпиониране на вече покойната Империя на злото. Ако живееш достатъчно дълго, започваш да виждаш неща, за които не си и помислял.
Влязохме в руския клуб, метрдотелът ме видя и извика:
— Иван! Най-после! Отлично. Татяна е тук. Ще умре от радост!
Майтап.
Все пак метрдотелът, който се казваше Сергей, познаваше Бък, но не и Пол Бренър, което ме разочарова. Щеше да ми хареса да открия, че г-н Точен оставя всеки месец заплатата си на това място в пиене и мърсуване. Кейт също би намерила това за интересно.
Както и да е, мястото изглеждаше малко долнопробно, каквото си и беше. Отдясно имаше дълъг бар, повдигната сцена и дансинг с керамични плочки, заобиколен от маси, половината от които бяха празни. Диджеят бе пуснал някакъв ужасен хардрок от седемдесетте и няколкото двойки на дансинга изглеждаха така, сякаш бяха получили гърчове.
Барът беше зает от небрежно облечени мъже и оскъдно облечени жени. Искам да кажа, не съм виждал толкова дълбоки деколтета, откакто минах с кола през Големия каньон. Мъжете изглеждаха западняци — европейци и американци, а повечето дами като че ли бяха от Източна Европа и Русия, макар че можеха да се забележат и няколко чернокожи, за които навремето ми бяха казали, че са от Джибути, Етиопия, Сомалия й Еритрея — а това не е много далеч от Йемен, стига да прекосиш гъмжащото от пирати Червено море. На масите имаше и няколко западни дами в компанията на господа, приятели или съпрузи. Разпознах двама мъже и жени от посолството, но те не ни помахаха.