Проклятието на черната луна

Той се огледа.

– Къде е тортата?

– Изхвърлих я.

Той ме погледна.

Въздъхнах и я извадих от хладилника. Беше седемпластова шоколадова торта с редуващи се малинов и шоколадов пълнеж, с розова глазура и надпис „Честит Рожден Ден, Дж. З. Б.“ в центъра, деликатно изписан и украсен с цветя. Беше красива. Беше единственото нещо, от което ми потичаше слюнка от седмици, освен от Ънсийли. Поставих я на масичката за кафе, после взех чинии и вилици от шкафа зад гишето.

– Объркан съм, госпожице Лейн. Тази торта за мен ли е, или за теб?

Да. Е, имаше го и това. Планирах да изям голяма част от нея сама. Не бях жалила средства. За тези пари можех да изтегля почти петдесет песни от iTunes.

– Бяха свършили черната глазура – казах сухо. Той не реагираше, както бях планирала. Не изглеждаше ни най-малко трогнат или развеселен. Всъщност той гледаше тортата със смесица от ужас и... мрачно очарование. По същия начин аз гледам чудовищата, които убивам.

Притесних се. Когато я поръчвах, изглеждаше добра идея. Мислех, че е шеговит начин да извлечем нещо забавно от нашата... връзка, докато в същото време казваше: „Знам, че си наистина стар и вероятно изобщо не човек, но каквото и да си, все пак имаш рожден ден точно като останалите“.

– Вярвам, че свещите са нещо обичайно – каза той накрая.

Бръкнах в джоба си, извадих свещите във форма на цифри и една, която бях издялала сама, и ги забучих върху тортата. Той ме погледна, сякаш ми беше изникнала втора глава.

– Пи ли, госпожице Лейн? Бих предположил, че си пропаднала на математиката в гимназията.

– Имах тройка. Малките неща винаги ме препъват. Но помня големите.

– Защо пи?

– Защото е нерационално и неизброимо – забавна бях, нали?

– Също така е константа – каза той сухо.

– Бяха им свършили шестиците. Изглежда, през това време на годината 6-6-6 би било по-добра идея – казах аз, докато палех свещите. – Очевидно не са виждали истинския Звяр, иначе нямаше да си играят да се прекланят пред него.

– Появявал ли се е пак? – Баронс все още се мръщеше на тортата и изглеждаше сякаш очаква да ù поникнат десетки крака и да започне да бяга към него с тънки устни и оголени зъби.

– Сменя ръцете всеки ден – имаше купчина вестници до дивана. Престъпленията, за които пишеше във вестниците, правеха яденето на закуска, докато ги чета, рисковано.

Той вдигна поглед от тортата към лицето ми.

– Това е просто торта. Гарантирам ти! Няма изненади. Няма накълцани Ънсийли вътре – пошегувах се. – Дори ще изям първото парче.

– Далеч не е „просто“ торта, госпожице Лейн. Това, че си се сдобила с нея, води на мисълта...

– ...че ми се беше дояло сладко и използвах теб като извинение да си угодя. Духни свещите, моля те! И по-весело, Баронс!

Как не бях разбрала върху колко тънък лед стоя? Как ми беше хрумнало, че ще взема торта за рождения му ден и той ще се държи по-различно от шантаво?

– Правя го за теб – каза той стегнато.