Проклятието на черната луна
- Автор: Монинг Карен Мари
- Серия: Fever #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 978-954-27-1302-9
- Переводчик: Ирина Ценкова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Проклятието на черната луна». Краткое содержание книги:
– Хайде да сритаме малко приказни задници! – засмя се Дани, а погледът в очите ù изобщо не беше като на тринайсетгодишна.
– Къде е Роуина? – изритах долнището на пижамата и пъхнах крак в чифт дънки, а зъбите ми тракаха. Мразя сънищата за Студеното място.
– Ро замина някъде със самолет днес следобед. Не можеше да вземе Меча с нея. Аз се измъкнах. Искаш да говорим или искаш да убием малко Ънсийли, Мак?
Тя шегуваше ли се? Това беше мокрият сън на Шийте зрящите. Вместо да седя тук, да мисля, да говоря, да проучвам, аз можех да изляза и да направя нещо. Затворих телефона, сложих две тениски под пуловер и яке, скочих в ботушите, грабнах моят МакОреол по пътя и го закопчах, като ми се искаше да имах един и за нея. Нямаше значение. Ако се окажехме на тъмно място, щях да се лепна за нея като лепило.
Свалихме осемдесет и седем Ънсийли онази нощ.
После изгубихме бройката.
Петнадесет
Прекарах по-голямата част от деня преди Хелоуин в разчистване след празненствата от предишната нощ. За разлика от последиците след купоните у дома, в Джорджия, остатъците от безгрижно добро забавление в Дъблин не бяха лепкави пластмасови чаши, огризки от полуизядени пици и фасове, пуснати в бирени бутилки, а мъртви чудовища и части от тела.
Проблем: когато убиеш Фае, то спира да излъчва Обаяние и противно на нелепото вярване на попкултурата, телата не се разпадат. Те остават тук, в нашия свят, идеално видими за всички. В удоволствието да убивам, забравих за телата. Дани също ги забрави. Не беше като да са станали видими за мен, след като умрат. За мен те винаги са били видими.
От сутрешните новини научих, че кино реквизити били изложени по страховит начин около Дъблин. Гумени чудовища от снимачната площадка на някаква местна продукция на филм на ужасите били подредени като пакост и хората не трябвало да се тревожат, а да се обадят на Гарда. От там били назначили хора за почистването... ъ... за прибирането им.
Телефонът ми се раззвъня, преди репортажът да е свършил. Беше Роуина.
„Почисти ги, скапана идиотка!“
Аз закусвах.
– Току-що казаха, че от Гарда са поели грижата за тях – измърморих с пълна уста, предимно за да я ядосам. Но бих си помислила същото. Трябваше да почистя, и то бързо. Бях засрамена от себе си, че не бях осъзнала какво правя.
– Оставила ли си следа от трупове, която може да бъде проследена до теб?
Трепнах. Вероятно.
– Не знаех, че ти пука, Ро – казах хладно.
– Беше ли Дани с теб снощи? – попита тя.
– Не.
– Направила си всичко това сама?
– Ъ-хъ.
– Колко?
– Изгубих бройката. Повече от сто.
– Защо?
– Писна ми да не правя нищо.
Тя мълча няколко мига, после:
– Искам те в манастира за ритуала утре.
Едва не се задавих с хапка от хрупкавата коричка на кифла. Това беше последното, което очаквах да каже. Бях се подготвила за дълга сметка от много провали и обмислях да ù затворя, преди да има възможност да започне. Сега се радвах, че не го направих.
– Защо?
Последва нова дълга пауза.
– Има сила в големия брой – каза тя накрая. – Ти си могъща Шийте зряща – „Независимо дали ми харесва, или не“ остана неказано, но се носеше във въздуха.
И тя като МакКелтърови се опитваше да си осигури на разположение цялата сила, която можеше да намери.
Аз, така или иначе, мислех, да се натрапя. Чувствах се привлечена да се бия редом с тях. Ако им предстоеше борба, исках и аз да съм там. Не чувствах подобна нужда да се присъединя към МакКелтърови. Предполагам, кръвта говори. А сега имах покана.
– По кое време?
– Церемонията започва точно час след залез слънце.
Нямах нужда да се съветвам с календара, който висеше горе в стаята ми, за да знам, че слънцето утре щеше да изгрее в седем и двайсет и три и да залезе в шестнайсет и петдесет и четири. Природата ме управлява по начини, по които никога преди не го е правила. Нямам търпение да видя отново дългите, ярки дни на лятото и не само заради любовта ми към слънцето. Тези къси мрачни дни на есента и зимата ме плашат. Двайсет и втори декември – зимното слънцестоене, ще бъде най-краткият ден в годината и ще има седем часа, двайсет и осем минути и четиридесет и девет секунди дневна светлина. Слънцето ще изгрее в осем и трийсет и девет и ще залезе в шестнайсет и осем. Това дава на Сенките петнайсет часа, трийсет и две минути и единайсет секунди да излязат и да играят. Повече от двойно, отколкото получават хората.