Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
— Добре. Уф… Задръж малко. Нямах представа какво ще направи той. — Малагеш се е вторачила в стъклото, все едно се мъчи да открие някакви скрити механизми. — Това… това е чудо, нали?
— Разбира се, че е прокълнато чудо! И тук е през нощта! Трябва да потвърдя още някои очевидни неща, преди вие да ми обясните защо трябва да ме изненадате в толкова… неподходящ за чужди очи вид? Ако изобщо имате някаква причина да го направите!
— Тюрин предполага, че твоята агентка се е пренесла в задгробния живот — намесва се Зигруд.
Шара сбърчва вежди.
— Какво?!
— Ами… — подхваща Малагеш. — По-добре да започна от самото начало.
Опитва се да обясни припряно какво става и успява да скалъпи доста по-несвързана и разхвърляна версия на изводите си, които е изброила пред Зигруд.
Шара я слуша толкова захласнато, че пуска завесата и се вижда ярката ѝ розово-синя пижама.
— Но… но това е невъзможно, Тюрин — казва накрая. — Не може да си я видяла. Воортя е мъртва.
— Знам.
— Съвсем мъртва.
— Знам! Да не мислиш, че не съм умувала за това всеки ден, откакто съм тук?
— Да, но… Нали нито едно от чудесата на Воортя вече не действа. Аз знам, че е така. Опитвала съм ги къде ли не по Континента. Това беше лесен начин да установя дали е имало изменения на реалността на местно равнище, определени изкривявания на физическите закономерности…
— Губя нишката — прекъсва я Малагеш.
— Както и да е. Божеството, познато ни под името Воортя, е изцяло, напълно изчезнало от този свят.
— И това знам. Но знам и какво видях.
Шара въздиша, напипва очила на нощното шкафче и си ги слага. Доближава прозореца.
— Притисни към стъклото съобщението, което сте разшифровали. По-бързо, не бива никой да ни свари така…
Малагеш се подчинява. За нейна изненада повърхността на стъклото е твърда и плътна.
Така не вижда Шара, но я слуша, докато тя чете:
— Олеле… Ох, да му се не види… Какво ли е преживяло горкото момиче?
— Значи разбираш колко сериозно е положението тук?
— Да — потвърждава Шара, гласът ѝ като че ли се е състарил с още десет години. — А сега махни съобщението, моля те.
Малагеш прибира листа. Шара се е зазяпала в нищото и примигва отмаляло. Откъм леглото с балдахина се чува тихо писукане и тя се сепва. Втурва се към леглото, пъха глава между завесите и шепне успокояващо. След малко се връща при прозореца.
— Не си сама ли? — пита Малагеш.
— Нещо такова.
Тонът на Шара показва, че няма да говори повече за това.
— Кога си се наспивала за последен път? — пита Малагеш.
— Това пък какво значи? — Шара опитва да се усмихне.
— Значи да разбирам, че нищо не върви особено добре.
— О, да. Изобщо не върви на добре. Нямам съмнения, че това е последният ми мандат на този пост.
— Какво?! Ами всичките ти програми? Ами пристанището?
— Е, ще им ударят сатъра. Пристанището ще запазят, защото договорът ги задължава, но ще оглозгат финансирането до кости. Освен ако наследникът ми на поста не реши нещо друго, разбира се, но това едва ли ще се случи. Както и да е… — Шара си разтърква очите. — Не говорехме за това. В момента по-важна, струва ми се, е темата за саможертвата.
— Моля?…
— Саможертвата. Започва да става по-ясно. Знаеш ли историята за свети Жургут? Как направил меча на Воортя от ръката на своя син?
— Чувала съм да я споменават.
— Този син — единственото му дете — паднал в битка срещу юкоштаните. То се знае, случило се преди Божествата да се обединят. А той вместо да скърби и да ридае, отрязал ръката на сина си и я принесъл в жертва на Воортя. Това била толкова велика саможертва, че ръката се преобразила в оръжие за нея, в инструмент на кръвопролитието — меча на Воортя.
— Който е нейният личен символ — вмята Малагеш.
— Правилно. Но мнозина забравят, че тази проява на жертвоготовност е била подражание на друга, много по-отдавнашна случка, която я предшествала с почти столетие. Защото макар да е вярно, че Воортя първа сред Божествата създала задгробен живот, не би могла да го сътвори сама. Тя била Божеството на унищожението. Не била способна да строи и да създава. Това просто не било по силите ѝ. Затова трябвало да се обърне към някой притежаващ тази способност. Към своята противоположност, както споменава и Чоудри — Аханас.
— Аханас ли? — повтаря Малагеш с недоумение. — Божеството на… растенията?
— На растежа, Тюрин. На плодовитостта и живота… и на сътворението. Иначе казано — на всичко, което Воортя не е била. В най-ранните дни на Континента, дори преди Божествата да се обединят, в летописите е отбелязано, че Воортя протегнала ръка на своята противоположност, помолила за примирие. И за известно време я… ухажвала.