Град на остриета

Опасенията я парят като огън. Малагеш се връща в централата на ЮДК, но никой дори не се заглежда в нея по коридорите и нагоре по стълбата към нейната стая. Тя отключва, влиза и започва да рови в джобовете си за съобщението, но долавя през рамо как вратата на тоалетната се открехва.

Сама не знае как постига тази пъргавина, но барабанлията се озовава изведнъж в ръката ѝ и е насочен към вратата. Зигруд наднича бавно оттам и извива вежда, щом вижда оръжието.

— Ти май си… нервна. Успя ли?

— Зависи какво наричаш „успех“ — отвръща Малагеш и си отдъхва. — Мамка му, Зигруд! За малко да те гръмна! Защо не почукаш или… де да знам, защо не почакаш извън стаята ми.

— Защото дъщеря ми ще ми натрапи някакво задължение: да се здрависвам, да изслушвам работници.

— Нали уж искаше да се сближиш с нея.

— Да, искам. Тя ме води при хора, с които трябвало да се видя, и ме зарязва с тях, тръгва си още след първите разменени думи. Това е… неучтиво. Но да оставим тази тема. Намери ли нещо от Чоудри?

— Съобщение. Шифровано.

Измъква листа от джоба си. Зигруд я доближава (тя забелязва, че стъпките му са безшумни, макар че е почти двойно по-едър от нея), взима листа и отива при бюрото в ъгъла.

— Подредих каквото ще ни е нужно — казва и сяда. — Толкова хартия. Толкова писалки и мастило.

— Добре че си се подготвил. Шара ми изпрати сборник с всички видове кодове и…

— Няма да ни трябва — прекъсва я Зигруд и разгъва съобщението на Чоудри. — Навремето ме накараха да запомня толкова шифри, че… С това ще се справя и насън. Оплаквам се, не се хваля.

Плъзга поглед по шифрованото съобщение и отбелязва по него знаци с молив, подчертава по някое наглед случайно Х, И, З или М. Прави го с кротка вещина, без да се замисля, сякаш проверява за грешки ученическа диктовка.

— Намерих там горе не само това. — Тя смъква шинела с пъшкане, гърбът ѝ пука неприятно. — Незнайните злосторници са прокопали дупка чак до рудника за тинадескит.

Челото на Зигруд се сбърчва леко; той си мърмори числа.