Моят замък

Минава ми през ума, че всичко, което казвам, е ужасно глупаво, но аз Наистина Не Завиждам На Роуз! Когато се опитвам да си представя, че си разменяме местата с нея, ме обзема чувството, че приключвам роман с хепиенд — от онези, в които всичко завършва добре и само след час читателят вече престава да мисли за героите…

Струва ми се, че измина доста време, откакто написах последното изречение. Седя тук, вперила невиждащ поглед в госпожица Блосъм. Изведнъж всичко край мен оживява — мебелите се накланят, заприличват на стола от онази картина на Ван Гог. Двете легла, каната и малкият емайлиран леген, както и бамбуковата тоалетка ми напомнят колко много години съм ги споделяла с Роуз. И сега още всяка от нас продължава педантично да ползва своята половина от тоалетната масичка например. В момента от нейната страна няма нищо, освен порцелановата поставка за пръстени, която тя никога не е ползвала, понеже нямаше какво да закача на нея. Е, вече има един пръстен…

Изведнъж разбрах какво ми се случваше напоследък. Мили Боже, аз не завиждам на Роуз, просто сестра ми ужасно ми липсва! Не защото е заминала занякъде, а защото предстоеше да се отдели от мен завинаги. Винаги сме посрещали радостите и скърбите заедно, нощем двете разговаряхме с госпожица Блосъм, заедно мечтаехме и се надявахме — две момичета, съчетали в себе си по нещо от героините на сестрите Бронте и Джейн Остин, бедни, но духовно извисени, двете момичета от замъка Годсенд. Сега оставаше само едно и нищо вече нямаше да е същото.

О, каква егоистка съм обаче — и то при положение, че Роуз е толкова щастлива! Разбира се, не бих променила нещата, ако можех, но все пак… Мисля си дали няма някаква уловка в това да имаш много пари? Дали богатството не ти отнема удоволствието да се радваш на простите неща? Като се сетя за възторга, който изпитах, когато ми купиха зелената ленена рокля — след всичките тези години, през които не се бях докосвала до нова дреха… Дали след няколко години Роуз ще е в състояние да изпитва подобни емоции?