Моят замък
- Автор: Смит Доди
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Унискорп“
- ISBN: 954–330–022–4
- Переводчик: Мариета Цанова
- Жанр: Классическая проза 20 века
Электронная книга - «Моят замък». Краткое содержание книги:
Въпреки че в Моят замък повествованието се води от 17-годишно момиче, литературните критици отнасят книгата към групата на сериозните литературни постижения. Доди Смит е обявена за авторката, написала най-сполучливото и оригинално встъпително изречение на роман за всички времена и за създателка на книги бестселъри още в момента на публикуването им.
Една от най-харизматичните разказвачки, които някога съм срещала.
Дж. К. Роулинг
Така свежа, сякаш е написана едва тази сутрин и така класическа, сякаш е излязла изпод перото на Джейн Остин. Щастлив съм, че имах възможност да я прочета.
Доналд Уестлейк
Приятен, невероятно четивен роман за първата любов и нейните превратности. Какво удоволствие!
Ерика Джонг
Забавна и събуждаща мечти... някакво странно чувство за непреходност блика от нейните страници. 101 поздравления! Оценка шест плюс!
Ентъртейнмънт Уийкли
Моят замък е също толкова блестящо хитроумна и интригуваща, каквато е била и когато е публикувана за първи път преди петдесет години.
Инграм
Цяло събитие, заслужаващо бурни аплодисменти е, когато блестящ роман, изпълнен с остроумие и духовитост, ирония и искрени чувства, се върне към живот след като е отсъствал от лавиците толкова много години. Така че - да отворим шампанското и да посрещнем с наздравица Моят замък.
Лос Анджелис Таймс
Нима е грехота, че изпитвам щастие? Не трябва ли вместо това да се разкъсвам от чувство за вина? Не, не аз съм предизвикала случилото се и то не може да нарани никой друг, освен мен. Сигурно и аз имам право да се порадвам на малко щастие, нали? Поне докато трае…
Усещам се така, сякаш в сърцето ми разцъфват цветя, а в душата ми пърхат криле — о, защо вече не мога да пиша стихове както едно време? Опитах, но се получи нещо като евтина сантиментална песен, затова скъсах листа с римите. Ще трябва да се задоволя с простото описание на онова, което ми се случи вчера — без артистични настроения и дитирамби. Но толкова ми се иска да бях поетеса, за да отдам заслужена почит на вчерашния ден…
Моят прелестен ден започна с изгрева на слънцето — по принцип често се събуждам по това време, но обикновено отново заспивам. Вчера обаче, още щом отворих очи, се сетих, че е денят на лятното равноденствие — най-любимият ми ден в годината. Полежах будна в леглото, обзета от радостно вълнение, и започнах да чертая планове за начина, по който щях да проведа среднощния ритуал на върха на могилата. Изглеждаше ми много важен и ценен — дори повече от друг път, — защото имах предчувствие, че може би ще го изпълня за последен път. Не че възнамерявах да се откажа от ритуала си, но си спомних, че сестра ми го надрасна, когато беше долу-горе на моята възраст. Напълно съм съгласна с нея, че ще бъде ужасно да изпълнявам любимия си ритуал, без наистина да се отдавам изцяло. Миналата година той премина малко странно — Топаз бе предложила да ми асистира и действията ни бяха по-езически от всякога. Най-вълнуващо все още си остава времето, когато двете с Роуз бяхме малки момиченца и докато свещенодействахме, изпитвахме едновременно благоговение и страх.
За първи път започнахме да изпълняваме ритуали на могилата, когато бях на девет години. Идеята ме осени след прочитането на една книга за фолклора. Мама смяташе, че онова, което се каним да вършим, не е подходящо за малки християнски момиченца (спомням си учудването си, когато бях наречена „християнка“), и много се притесняваше, че докато танцуваме около оброчния огън, някой пламък може да подхване полите на роклите ни. Майка ни почина през зимата на същата тази година и при следващото лятно слънцестоене ние накладохме много по-голям огън отпреди. Докато добавяхме дърва в пламъците, изведнъж си спомних за нея и се запитах дали ни вижда от своето кътче на небето. Почувствах се виновна — не само заради огъня, но и заради това, че бе престанала да ми липсва и си бях позволила да се забавлявам. Когато дойде ред на празничната торта обаче, отново изпитах задоволство, защото можех да си хапна две парчета — мама ми разрешаваше по едно. Накрая съвестта ми надделя и се задоволих само с едно. Майката на Стивън винаги ни правеше красива торта за нощта на лятното слънцестоене — цялото семейство можеше да опита от нея, но никой друг, освен нас не беше допускан на специалните ритуали. Макар че след като двете с Роуз видяхме призрак на могилата, Стивън пое задължението на бодигард — гледаше да се мотае из двора, докато траеше бдението ни, в случай че извикаме за помощ.
Докато вчера се излежавах в леглото и наблюдавах как слънцето се издига над пшеничените нивя, се опитах да си припомня всичките вечери на лятното слънцестоене, които бяхме чествали. Мислите ми летяха назад във времето и аз се унесох в лек и приятен сън. Сънувах, че съм на кулата Белмот и приветствам изгрева на слънцето — всичко под мен ми приличаше на огромно златно море, разляло се докъдето поглед стига. От нашия замък не бе останала и следа, но това ни най-малко не ме притесняваше…
По време на закуската Стивън ме уведоми, че няма да присъства на обяда, защото отново заминава за Лондон, за да позира за госпожа Фокскотън.
— Тя иска да започне работа много рано, затова ще тръгна днес и ще преспя у тях.
Попитах го дали има в какво да сложи багажа си и той ми показа една проядена от молци вълнена торба, принадлежала навремето на майка му.
— Мили Боже, не можеш да използваш това! — възкликнах. — Ще ти дам моя куфар — достатъчно е голям.
— Добре тогава — отвърна той и се усмихна.
Установих, че багажът на Стивън се състои само от пижама, бръснач, четка за зъби и гребен.
— Не можа ли да си купиш поне един халат, Стивън? Все пак предния път ти платиха цели пет гвинеи!
Той отвърна, че бил предвидил онези пари за друго.
— Ами тогава отдели няколко шилинга от заплатата си — вече не е необходимо да ни даваш всичките си пари, нали забогатяхме с двеста лири!
Стивън ми отговори, че не би могъл да променя каквото и да било, преди да го е обсъдил с Топаз.