Трубадур

Най-после дългучът с името Гримелоран, накратко Грим, се обади:

— Пфу, гости! Така ли се посрещат гости! Бил съм гост в много замъци, забавлявал съм много господарки!

Разговорът можеше да стане и по-интересен, но аз нямах време за тези хора. Целта ми бе да легна в ложето на Лемет — поне дотолкова бях разбрал от гневните викове на Кемюел, докато се опитваше да ме опече. Наличието на Кханел и компания бе изненада за мен, след като се предполагаше, че сукубата ще е затворена сама в двореца и умираща от скука, чакаща един безстрашен Трубадур да я задоволи. Вместо това бях попаднал в поредния цирк с изроди, в компанията на мъртви, но отказващи да го приемат, чудаци. Знаех как щеше да свърши тази история — щяхме да се подозираме един друг, да заговорничим, да не си помагаме, докато умираме един по един — поне на това ме бе научило холивудското кино. Аз обаче не се виждах в такава роля, затова прецених, че мога да зарежа останалите и да тръгна из огромното здание.

— Ще разгледам, докато измислите какво да правим — казах им аз и ги оставих. Наложи се да се обърна, защото долових стъпки подире си. Оказа се Надежда.

— Идвам с теб. Не бива да оставаме сами на това подозрително място — обясни присъствието си тя.

Първо реших да я изгоня, след това прецених, че едва ли ще успея. Пък и май имах нужда да поговоря с нормална жена, след като последните бяха вещица, пак вещица и нещо като вещица.

— Те май ти се вързаха — подхвърли тя, докато слизахме надолу по стълбите.

— Забелязвам, че се дистанцираш от групата — отвърнах аз.

— Естествено, защото аз не се хванах на глупавите ти обяснения! — усмихна се тя. — От сто крачки ти личи, че си различен. Всички ние се лутахме, преди да попаднем в лапите на ловците, докато ти се движеше целеустремено. Видях те как издебна онези същества и те усетих как се вмъкна в групата. Мога да кажа, Трубадур, че си дошъл тук с някаква цел.

Спрях и я погледнах. Усмихваше се лъчезарно, но очите ѝ ме гледаха, без да трепнат. Беше леко изпъчена, повдигнала гърдите си нагоре към мен. Едната ѝ ръка бе подпряна на кръста, с пръсти, свити в юмрук, а другата висеше свободно до тялото.

— Може и да си права. Ти да не си някакъв медиум? — попитах аз.

— Не. Занимавам се, т.е. занимавах се с танци, гимнастика и йога. Преподавах на уморени от живота служители и не реализирали се домакини. Преди това не бях предполагала колко много можеш да научиш само от изражението на човешкото лице. Докато се упражняват, хората са склонни да разголят живота си. А оставиш ли устата да говори, тотално ти падат в ръцете. Достатъчно е да бъдеш добър слушател и наблюдател, за да узнаеш всичко за тях.

— Щом си толкова добра, разкажи ми за останалите — предложих аз.

Отново бяхме в атриума. Край фонтана се мотаеше един страж — почти гол, само с бяла препаска около слабините. И меч, разбира се — огромен двурък меч, подпрян на рамото му. Сравнявайки Близнаците ми с оръжията на тези типове, започвах да се комплексирам.

— Танто за танто; ти ще ми разкажеш защо си тук.