Тревожни хора
- Автор: Бакман Фредерик
- Год: 2019
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 9789542830580
- Переводчик: Любомир Гиздов
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Тревожни хора». Краткое содержание книги:
Сградата е обсадена, а на полицията се налага да води преговори и да носи пица. В крайна сметка заложническата драма има щастлив край – обирджията се предава и пуска всички, но когато полицаите нахлуват в апартамента, вътре няма никого.
Започват серия объркани разпити на свидетели, при което възникват няколко въпроса, около които се заформя класическа мистерия:
Как е успял да се измъкне обирджията?
Защо всички са толкова ядосани?
И какво всъщност не им е НАРЕД на хората в днешно време?
Джим се обърна, за да си върви. Тя се поколеба, преглътна и накрая викна:
– Чакай!
– А?
– Може ли... твърде късно ли е да поискам нещо, за да поставя условие за освобождаването на заложниците?
– Какво, по дяволите...
Челото му се повдигна първо озадачено, после почти бясно. Обирджийката се двоумеше.
– Фойерверки – изрече накрая. – Вътре има една стара жена, която винаги е гледала зарята с мъжа си. Той е мъртъв. Цял ден я държах за заложник. Бих искала да ѝ дам фойерверки.
Джим се усмихна и кимна.
После слезе по стълбите и излъга сина си.
67.
Обирджийката влезе обратно в апартамента. По пода имаше кръв, но в камината бумтеше огън. Ру седеше на дивана, ядеше пица и разсмиваше Юлия. Рогер и брокерката се караха за обявената на чертежа квадратура. Не че Рогер смяташе да купува апартамента, но все пак беше важно „информацията да е вярна, по дяволите“. Зара и Ленарт стояха до прозореца, Зара дъвчеше парче пица, а Ленарт се забавляваше на отвратеното ѝ изражение. Тя, изглежда, не го харесваше, така си е, но пък, изглежда, и не го мразеше. Той от своя страна, изглежда, я намираше за фантастична.
Анна-Лена стоеше сама и държеше чиния в ръка, но пицата в чинията изстиваше недокосната. Юлия, разбира се, бе тази, която я видя и стана от дивана. Отиде до нея и попита:
– Окей ли си, Анна-Лена?
Анна-Лена погледна към Рогер. Все още не бяха разговаряли, откакто заекът излезе от тоалетната.
– Да – излъга тя.
Юлия я хвана за ръка – не утешително, а окуражително.
– Не знам къде си мислиш, че си сгрешила, но това, че си наела Ленарт толкова пъти, за да може Рогер да се чувства като победител, е едно от най-смахнатите, странни и романтични неща, за които съм чувала!
Анна-Лена побутна пробно пицата в чинията си.
– Рогер трябваше да стане началник. Трябваше да получи шанс. Все си казвах, че догодина ще е негов ред. Но годините се изнизват по-бързо, отколкото очаква човек. Понякога си мисля, че когато двама души са били заедно достатъчно дълго време и имат деца, животът им става като изкачване на дърво. Нагоре-надолу, нагоре-надолу, опитват се да се справят с всичко, стараят се, катерят се и едва успяват да видят другия през клоните и листата. Човек може би не проумява това, когато е млад, но когато ти се родят деца, целият ти живот се променя. Понякога имаш чувството, че вече не прекарваш почти никакво време с партньора си. На първо място си родител и съотборник и едва след това съпруг или съпруга. Но да... катерите дърво и... се гледате отдалеч. Винаги съм си мислела, че просто е така и така се очаква да бъде, че това е животът. Просто трябва да си свършим работата. А важното е, така си въобразявах, че катерим едно и също дърво, нали? Защото тогава рано или късно ще се окажем... звучи толкова претенциозно... но си мислех, че рано или късно ще се окажем на един клон. И ще можем да седнем на него, да се държим за ръце и да се наслаждаваме на гледката. Така си представях старостта. Но времето минава по-бързо, отколкото си мислим. Редът на Рогер така и не дойде.
Юлия продължаваше да я държи за ръка. Не толкова окуражително, колкото утешително.
– Майка ми все казва, че никога не трябва да се извинявам за това, че съм добра в нещо.
Анна-Лена отхапа колебливо от пицата и каза с пълна уста:
– Мъдра жена. Замълчаха.
После се чу гръм.
Веднъж. Втори път. След това експлозиите зачестиха толкова, че им изгубиха бройката. Ленарт стоеше най-близо до прозореца и именно той се провикна:
– Вижте! Фойерверки!
Джим беше пратил един млад полицай да ги купи, и сега ги изстрелваха от моста. Ленарт, Зара, Юлия, Ру, Анна-Лена, Рогер и брокерката излязоха на балкона. Стояха и гледаха слисано. И не бяха някакви жалки фишеци, ами истинска заря, в различни цветове, и такива, дето приличат на дъжд, пълният пакет! Защото по случайност Джим също обичаше фойерверки.
Обирджийката и Естел гледаха през прозореца, рамо до рамо.
– На Кнут щеше да му хареса – кимна Естел.
– Надявам се и на теб да ти харесва – каза обирджийката.
– Много ми харесва, мило момиче, много. Благодаря!
– Съжалявам за всичко, което ви причиних – изхлипа обирджийката.
Естел сви нещастно устни.
– Не можем ли да обясним всичко на полицията? Че е било грешка?
– Не, не ми се вярва.
– Тогава може би можеш да избягаш? Да се скриеш някъде?
Естел миришеше на вино. Зениците ѝ леко блуждаеха. Обирджийката се канеше да отговори, но осъзна, че колкото по-малко знаеше Естел, толкова по-добре. Така нямаше да се налага старата жена да лъже заради нея. Затова каза: