Дъщеря на съдбата [bg]

— С това ще можем да купим коне и да тръгнем — обяви тя.

— Къде?

— Да търсим Хоакин.

— Аз нямам желание да го намеря и оставам.

— Не искаш ли да опознаеш страната? Тук има много за гледане и за учене, Дао. Докато аз търся Хоакин, ти можеш да придобиеш прословутата си мъдрост.

— Билките ми растат, а и не обичам да се шляя напред-назад.

— Добре. Аз тръгвам.

— Сама няма да стигнеш далеч.

— Ще видим.

Тази нощ всеки от тях спа в своя край на колибата и не размениха нито дума. На другия ден Елайза излезе рано, за да си набави необходимото за пътуването — нелека задача за глухоням човек, но в четири следобед се върна, повела грозноват и доста поохлузен, но як мексикански жребец. Беше си купила още ботуши, две ризи, дебели панталони, кожени ръкавици, широкопола шапка, няколко торби със сухи провизии, тенекиена чиния, чаша и лъжица, прилична стоманена кама, манерка за вода, пистолет и пушка, с които не умееше да борави, а още по-малко да стреля. Прекара останалата част от следобеда в подреждане на багажа, заши накитите и останалите пари в памучен пояс — същият, който използваше, за да приплесква гърдите си, където неизменно носеше тъничката връзка любовни писма. Примири се, че ще трябва да остави куфара с роклите, фустите и ботинките, които още пазеше. От кастилското одеяло си измайстори нещо подобно на седло, както много пъти бе виждала да го правят в Чили, съблече носените през последните месеци дрехи на Дао Циен и ги замени с току-що купените. После наточи камата в кожен каиш и отряза косата си до тила. Дългата й черна плитка падна на пода като мъртва змия. Елайза надникна в парченце счупено огледало и остана доволна — с изцапано лице и удебелени с парче въглен вежди щеше да бъде неузнаваема. В това време Дао Циен пристигна от поредната си среща с другия джун и и в първия миг не позна въоръжения каубой, нахлул в дома му.