Дъщеря на съдбата [bg]

Дао Циен изглеждаше склонен да се установи на това място. Не го сподели с приятелката си, но не възнамеряваше да се мести, за да даде време на Лин да го открие. Жена му не се бе свързвала с него вече няколко седмици. Елайза от своя страна броеше часовете и гореше от желание да продължи пътуването и колкото повече дни минаваха, толкова по-противоречиви чувства я обземаха към нейния другар по премеждия. Благодарна му беше за закрилата и грижите, с които я обграждаше — следеше я да се храни добре, завиваше я нощем, даваше й билки и й слагаше игли за укрепване на телесната ци, както й обясняваше, но спокойствието му, което тя тълкуваше като липса на решителност, я изкарваше от равновесие. Понякога ведрото изражение и усмивка на Дао й се струваха пленителни, друг път я вбесяваха. Елайза не разбираше пълното му безразличие към възможността да си опита късмета в рудниците, докато всички наоколо, особено неговите сънародници китайци, не мислеха за нищо друго.

— И теб не те интересува златото — отвърна невъзмутимо той на упрека й.

— Аз дойдох за друго! Ти защо дойде?

— Защото бях моряк. Не мислех да оставам, докато ти не настоя.

— Ти не си моряк, а лекар.

— Тук пак мога да бъда лекар, поне за известно време. Права беше, в тази страна има много неща за учене.

Точно на това се посвети Дао през последвалите дни. Той се свърза с местните жители, с намерението да научи повече за церовете на техните шамани. Покрай нашествието на златотърсачите, малобройните групи скитащи индианци, облечени в мръсни кожи от койоти и европейски дрипи, бяха изгубили всичко. Те бродеха без цел с уморените си жени и гладни деца, опитваха се да промиват злато в тънките си ракитови кошове, но едва попаднали на подходящо място, биваха прогонвани с оръжие. Оставеха ли ги на мира, индианците образуваха малки поселища от колиби и палатки и се установяваха за кратко, докато ги принудеха да тръгнат наново. Те се сприятелиха с китаеца, приемаха го с уважение, защото го считаха за medicine man — учен човек, и им беше приятно да споделят с него своите познания. Елайза и Дао Циен сядаха заедно с тях около дупката с горещи камъни, върху които местните варяха каша от жълъди или печаха горски семена или скакалци — любимо лакомство на Елайза. После пушеха и разговаряха на чудата смесица от английски, знаци и няколкото думи на родния си език, които помнеха. През онези дни изчезнаха тайнствено неколцина златотърсачи янки, телата им не бяха открити, но другарите им набедиха индианците, че са ги очистили и за отмъщение нахлуха в едно от селата им, плениха четиридесет жени и деца, а седмина от мъжете убиха за назидание.