Лейди Полунощ [bg]

- Да не се опитваш да бъдеш лаконична? Знаеш как гледам на опитите за лаконичност в колата ми.

- Колата не е твоя.

- Така или иначе, ето че пристигнахме - заяви Джулс и като отби до бордюра, угаси двигателя. Беше се смрачило, но все още не бе съвсем тъмно и Ема видя къщата на Уелс. Изглеждаше точно така, както на сателитните снимки на компютъра - върховете на покрива едва се показваха иззад внушителната стена, обрасла в бугенвилии.

Джулиън натисна копчето, което затваряше прозорците, и Ема го погледна.

- Много скоро ще се стъмни. Трябва ли да се безпокоим за демонска активност?

- Може би. - Той провери в жабката. - Сензорът не показва нищо, но няколко руни няма да ни навредят.

- Добре.

Ема запретна ръкави и протегна ръце. Джулиън извади обгърнатото си от меко сияние стили и в тъмнината на колата се наведе, допря върха до кожата й и започна да рисува. Ема усещаше допира на косата му до шията и бузата си и вдъхваше слабото ухание на карамфил, което го обгръщаше.

Сведе поглед надолу и докато черните линии на руните плъзваха по кожата й, си спомни какво бе казала Кристина за Джулс: „Има красиви ръце“. Зачуди се дали досега ги бе поглеждала наистина. Бяха ли красиви? Те бяха ръцете на Джулиън. Ръце, които рисуваха и се биеха; ръце, които винаги му бяха верни. И затова бяха красиви.

- Готово.

Той се облегна назад, възхищавайки се на работата си. Спретнати руни за прецизност и потайност, за безшумност и равновесие украсяваха ръцете й. Ема свали ръкавите си и извади стилито си.

Джулс потрепери, когато острието се докосна до кожата му. Сигурно беше студено.

- Извинявай - прошепна Ема и подпря свободната си ръка на рамото му. Под палеца си усещаше очертанията на ключицата му, памукът на тениската му бе мек под допира й; стисна го по-силно и връхчетата на пръстите й се плъзнаха по голата кожа над яката му. Джулиън си пое рязко дъх и тя спря. - Заболя ли те?

Той поклати глава, ала Ема не можеше да види лицето му.

- Нищо ми няма.

И като посегна зад себе си, той отвори вратата и след миг вече беше слязъл от колата и си обличаше якето.

Ема го последва навън.

- Още не съм довършила руната за сигурен удар...

Джулиън вече беше отишъл до багажника и го беше отворил. Извади арбалета си и й подаде Кортана и ножницата му.

- Няма проблем - заяви и затвори багажника. Не изглеждаше разтревожен; същият Джулиън, същата спокойна усмивка. - Пък и не се нуждая от нея.

Вдигна нехайно арбалета и след миг една стрела се заби право в охранителната камера над портата. Тя се пръсна сред скрибуцане на строшен метал и струйка дим.

- Фукльо - подхвърли Ема и прибра меча си в ножницата.

- Аз съм твоят парабатай. Понякога се налага да се поизфукам. Иначе всички има да се чудят защо не си се отървала от мен.