Среднощен танц

Глава деветнадесета

На следващия ден Джон седеше в кафенето на Хардиман с гръб към стената и се оглеждаше за мъжа, който не беше виждал от повече от пет години, мъжа, който искаше да го види мъртъв. Беше избрал маса в задната част, а Алекс и Дънфорд се бяха настанили дискретно четири маси по-нататък.

Джон не откъсваше поглед от вратата и десет минути след уговореното време в заведението влезе Джордж Спенсър. Джон почувства как годините изчезват и отново се озова в испанската таверна, и отново виждаше как сънародникът му насилва невинно момиче.

Спенсър огледа помещението с ледено сините си очи, докато погледът му не попадна на Джон.

Той отметна глава и отхвърли правата си руса коса от очите. След това закрачи самонадеяно през кафенето до Джон.

— Блекууд — поздрави със студен глас.

— Спенсър. Извини ме, че няма да ти окажа уважението да се изправя.

— Разбира се. Чух, че си куц. Не бих искал да се претовариш. — Той издърпа стола и седна.

Джон кимна великодушно.

— Рана от войната. Някои от нас останаха и за военните действия. Ти къде замина, Спенсър? Франция? Швейцария?

Спенсър стисна ръба на масата с две ръце и почти се изправи в гнева си.

— Проклет да си, Блекууд. Много добре знаеш, че ме принуди да дезертирам. Знаеш ли какво е да се върнеш в Англия с позор? Баща ми трябваше да плати на властите, за да не ме арестуват.

Джон се бореше със собствения си гняв.

— Не смяташ ли, че заслужаваш да те арестуват за онова, което направи? — просъска той. — Трябваше да те обесят.

— Спести ми чувствителните глупости, Блекууд. Онова момиче беше никоя. Глупава селянка, нищо повече. Сигурно е споделяла прелестите си с десетки мъже преди мен.

— Спенсър, аз видях кръвта по чаршафите. И чух виковете й.

— За бога, Блекууд, та аз направих услуга на момичето. Рано или късно щеше да се наложи да мине през това за пръв път.

Джон сграбчи масата, за да се удържи да не го удуши.

— Тя се самоуби три дни след това.

— Така ли? — Спенсър не изглеждаше притеснен.

— Нямаш ли никакви угризения?

— Проклетият град и без това беше пренаселен. — Спенсър протегна ръка и лениво огледа ноктите си. — Испанците се множат като зайци.

— Тя беше невинна девойка — излая Джон.

— Рицарското ти чувство не спира да ме впечатлява. Все пак винаги си имал слабост към жените. Би ли приел поздравленията ми за изгодния брак, който сключи? Жалко, че ще е краткотраен.

— Не намесвай жена ми — изръмжа Джон. — Не си достоен дори да изричаш името й.

— Брей, колко драматизъм. Надявам се, че любовта не те е размекнала, Блекууд. Или може би коляното ти свърши тази работа още преди години.

Джон пое дълбоко дъх и си наложи да преброи до пет, преди да проговори отново.