Последното желание
- Автор: Сапковский Анджей
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Велчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Последното желание». Краткое содержание книги:
„Последното желание“ е първата книга от поредицата „ВЕЩЕРЪТ“. Това е свят на опасности и остри мечове, на зашеметяващо действие и великолепни бойни сцени.
— Така — измърмори Гералт. — Значи отгоре на всичко съм богохулствал. Какво още? Оскверняване на храма?
— Не. Не успя да влезеш. Пред храма те причакваше рота градски стражи, въоръжена с всичко налично в оръжейния склад, май липсваше само катапулт. Сигурно щяха просто да те размажат, натам вървяха нещата. Обаче ти не стигна до тях. Внезапно се хвана за главата и изгуби съзнание.
— Можеш да спреш дотук. Обаче как ти, Хиреадан, се озова в ямата?
— Когато припадна, неколцина стражи се завтекоха да те надупчат с копията. Влязох в спор с тях. В отговор ме халосаха с една алебарда по главата, след което се озовах тук. Сигурно ще ми лепнат обвинение за съучастие в заговор срещу човешката раса.
— Щом вече сме в редовете на обвиняемите — през зъби каза вещерът, — как мислиш, какво ни чака?
— Ако кметът Невил е успял да се върне от столицата, кой знае… — измърмори Хиреадан. — Той е мой познат. В противен случай присъдата ще бъде произнесена от властниците, сред които са и двамата потърпевши. Което означава… — Елфът с отсечен жест прекара ръба на дланта си през шията. Въпреки царящия в подземието мрак жестът оставяше малко простор за въображението. Вещерът си замълча. Крадците си шепнеха нещо. Старчето, затворено заради „невинност“, кротко спеше.
— Прекрасно — обади се Гералт най-накрая и изпсува. — Не само ще съм обесник, ами ще ми тежи на съвестта и твоята смърт. Че и смъртта на Лютичето, май. Не ме прекъсвай. Знам, че това стана заради номерата на Йенефер, но въпреки това съм виновен. Тази моя наивност. Тя ме омая, превърна ме в пън, както казват джуджетата.
— Нямам какво да кажа — измърмори елфът. — Предупреждавах те. Предупреждавах те, по дяволите, обаче и аз самият се оказах пън, както ти се изрази. Съжаляваш, че съм тук по твоя вина. Обаче аз можех да те спра там, на улицата, да те обезоръжа, да направя нещо, за да не допусна… Но не го направих. Страхувах се, че развалянето на магията й ще стане причина да се върнеш и… да й сториш зло. Прости ми.
— Прощавам ти великодушно. Защото нямаш представа каква сила имаше в заклинанието й. Скъпи ми елфе, обикновените заклинания ги парирам за няколко минути, без да припадам при това. Нямаше да ти се удаде да премахнеш магията на Йенефер, за да ме обезоръжиш… Спомни си за гвардията.
— Повтарям, не мислех за теб. А за нея.
— Хиреадан?
— Кажи.
— Ти да не я… Ти да не я…
— Не обичам възвишените думи — прекъсна го елфът с тъжна усмивка. — Да кажем, че съм силно увлечен по нея. Сигурно ще се учудиш как е възможно да си увлечен по такава жена?
Гералт притвори очи, за да извика в паметта си образа й. Образ, който по необясним начин го привличаше — казано, без да се използват възвишени думи.
— Не, няма да се учудя, Хиреадан — каза той. Откъм коридора се чуха тежки стъпки, задрънча метал. На пода на подземието легнаха сенките на четирима стражи. Проскърца ключ и невинният старец отскочи като попарен от решетката, за да потърси убежище в ъгъла на честните крадци.
— Толкова бързо? — полугласно изрази учудването си елфът. — Смятах, че за изграждането на един ешафод се иска повече време…
Единият от стражите, абсолютно плешив дангалак с четинеста като на шопар муцуна, посочи с пръст вещера.
— Този.
Другите двама сграбчиха Гералт, вдигнаха го като мръсен парцал и го долепиха до стената. Крадците се свиха в ъгъла, дългоносият старец се зарови в сламата. Хиреадан понечи да скочи, но падна върху сламеника и пълзешком се запримъква назад, принуден от опрения в гърдите му къс легионерски меч. Стражът с голата глава спря пред вещера, нави ръкави и заразтрива китката си.
— Господин съветникът Лавронос нареди да те питаме как се чувстваш в нашата яма? — каза той. — Дали не та липсва нещо? Или може би ти е студено, а?
Гералт не сметна за нужно да му отговаря. Не можеше и да рита, понеже стражите от двете му страни го бяха настъпили с тежките си обуща. Плешивият с къс замах заби юмрук под лъжичката му. Напрягането на мускулите не помогна на Гералт. Поемайки си с усилие въздух, известно време вещерът разглежда катарамата на собствения си колан, след което стражите отново го изправиха.
— Значи от нищо нямаш нужда? — продължаваше да бърбори плешивият. Дъхът му вонеше на лук и на развалени зъби. — Господин съветникът ще се зарадва, че не се оплакваш.
Вторият удар уцели същото място. Вещерът се закашля и със сигурност щеше да повърне, ако имаше какво. Плешивият се извърна настрани. Вдигна другата ръка. Фрас! Гералт пак заби поглед в катарамата. Колкото и да беше странно, над нея не се беше образувала дупка, през която да се вижда стената.
— Е, какво? — Плешивият леко отстъпи назад с явното намерение да замахне по-силно. — Няма ли никакви желания? Понеже господин Лавронос нареди да те питаме. Какво мълчиш? Да не ти се преплете езикът? Сега ще го разплетем. Фрас!