Последното желание

— Оня над реката не изпълни нито едно — решително каза Гералт, — а веднага хвана Лютичето за гушата.

— Гениите — с навирен нос заобяснява Креп — са злосторни и коварни същества. Мразят ония, които ги натикват в шишета и им заповядват да местят планини. Правят всичко, за да попречат на изричането на желанията, а веднъж изречени, ги сбъдват така, че е трудно да бъдат овладени. Или предвидени. Понякога ги сбъдват буквално, затова трябва да си мериш приказките. За да озаптиш един гений, трябва да притежаваш желязна воля, нерви от стомана, могъща Сила и немалка вещина. От думите ти, вещерю, произтича, че ти е липсвала нужната вещина.

— Да, не беше достатъчна за обуздаването на тая гадина — съгласи се Гералт. — Въпреки това го прогоних, и той нададе такъв вой, че въздухът се тресеше, а това все е нещо, макар че Йенефер се присмя на моето заклинание за прогонване на зли духове…

— Какво заклинание? Я го повтори.

Вещерът го повтори, дума по дума.

— Какво?! — Свещеникът първо пребледня, сетне почервеня, накрая посиня. — Как смееш! Безсрамник!

— Прощавайте — избоботи смутено Гералт, — честно казано, не знам какво означават тези думи.

— Като не знаеш, не повтаряй! И къде ли би могъл да ги чуеш?

— Хайде стига — махна с ръка кметът. — Само си пилеем времето. Хубаво. Сега вече знаем защо й е изтрябвал на магьосницата нашият гений. Но според думите ви, Креп, излиза, че това е мръсна работа. Защо пък да е мръсна? Нека го хваща и отива по дяволите, мен какво ме засяга. Мисля, че…

Никому не бе писано да разбере за какво мислеше в този миг Невил, дори да не ставаше дума за перчене. На стената до Пророк Лебед изневиделица се появи светещ четириъгълник, нещо блесна — и в средата на стаята се стовари… Лютичето.

— Той е невинен! — извика поетът с кристален звучен тенор, докато седеше на пода и се оглеждаше като обезумял. — Вещерът няма вина! Настоявам да ми повярвате.

— Лютиче — ахна Гералт, като препречи пътя на Креп, който очевидно възнамеряваше да забълва формули за прогонване на зли духове, а може би и заклинания. — Ти откъде се взе, Лютиче?

— Гералт! — Бардът скочи от пода.

— Лютиче!

— Тоя пък кой е? — измърмори Невил. — Ако не престанете с тия магии, не отговарям за себе си, по дяволите! Казал съм, че в Ринда е забранено да се правят магии! Първо се подава писмена молба, после се плаща такса и данък върху дохода… Ама да не би тоя случайно да е певецът — заложникът на вещицата?

— Лютиче… — Гералт хвана поета за ръцете. — Как се озова тук?

— Не знам — призна бардът с възможно най-глупавото и тревожно изражение. — Честно казано, не съм съвсем наясно какво става с мен. Малко неща помня, но да пукна, ако знам кое беше наяве, и кое — кошмарен сън. Обаче си спомням една дребничка сладка брюнетка с пламтящи очи…

— Намерихте кога да дрънкате за сладки брюнетки — прекъсна ги Невил. — Да се върнем на въпроса, уважаеми! Ти крещеше, че вещерът е невинен. Как да разбираме това? Че Лавронос сам се е напердашил? Защото само това е вариантът, ако вещерът е невинен. Стига да не става дума за колективна халюцинация.