Черен лед
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черен лед». Краткое содержание книги:
Милиардерът Палмър Лойд решава да се сдобие с това чудо — колосален метеорит, най-големият и най-странният, намиран някога на планетата — за да украси с него грандиозния си частен музей. За да постигне своето, той е готов да плати всякаква цена — от милиони долари, до човешки живот.
Но да се пренесе такава чудовищна тежест до другия край на света е задача на самата граница с невъзможното. Шефът на екипа — Глин, не е свикнал да разчита на късмета и не признава отстъпление — двойната осигуровка е негов железен принцип, а безпощадното преследване на целта — стил на мислене и действие.
Взети са предвид всички възможни ходове, събран е екип годен да отговори на свръхвисоки изисквания — научни, психологически и физически, на хората са обещани огромни пари и слава, а досиетата им са проучени до последната буква. Но въпреки всички осигуровки… планът не сработва, на крачка от осъществяването на великата мечта. Пред прага на Антарктика, сграбчени в мъртвата хватка на ледения ад, авантюристите се сблъскват с ужасяващата загадка за произхода и същността на своята находка. Това е мистерията, която трябва да решат, ако искат да оцелеят. Но пътят към спасението е преграден от разочарования, страх, предателства и смърт — стената от черен лед между човешкото достойнство и гибелта.
Дълбоко в сърцето си команданте знаеше, че американците не търсят злато. А пък и всеки глупак би могъл да види, че не копаят и за желязна руда. Повече от всичко друго приличаше на операция за търсене на диаманти. Но ако американците търсеха диаманти, защо бяха докарали такъв огромен кораб? Пялата операция — от начало до край — имаше привкус на двойственост.
Почуди се дали цялата тази работа нямаше нещо общо с легендите за острова, със старите митове на яганите. Бегло си спомни борачото24 Джон Пъпъп да бръщолеви за някаква легенда една вечер в бара.
Опита се да си спомни каква бе тя: нещо за разгневения бог и за сина му, който убил брат си. Само да пипне Пъпъп, така ще направи, че последното нещо, което онзи ще стори на този свят, ще е да му разкаже всичко, което знае.
Чу приближаващи стъпки, до него се приближи вахтеният офицер.
— Команданте — обърна се той и козирува. — От машината докладваха пълна готовност.
— Много добре. Поемете по курс нула-девет-нула. И моля изпратете тук господин Тимер.
Офицерът козирува отново, обърна се и напусна открития мостик. Валенар се намръщи, докато го гледаше как се спуска по металната стълба. Беше получил нови заповеди; както винаги те се свеждаха до безцелно патрулиране из пустите води.
Бръкна със здравата си ръка в джоба на куртката и извади парчето скала, което бе получил ведно с писмото. Беше малко по-голямо от сушена слива. Ала въпреки това бе убеден, че в него се съдържаше тайната на онова, което американците правеха. Бяха узнали нещо от машината на изследователя и от торбата с камъни. Нещо достатъчно важно, за да вложат огромни пари и да докарат на това отдалечено и опасно място толкова техника.
Валенар стисна здраво камъчето. Трябваше да узнае онова, което знаеха американците. Щом онзи слабоумен геолог от университета не можеше да му помогне, той щеше да намери някой друг, който да го стори. Знаеше, че Австралия разполага с едни от най-добрите геолози в света. Там ще изпрати камъчето — с експресна поща. Те ще разкрият тайната му. Тогава ще научи какво търсят. И как да реагира.
— Сър!
Гласът на Тимер прекъсна мислите му.
Валенар погледна стройната фигура на застаналия мирно офицер; взря се в сините му очи и изрусялата от слънцето коса, в безупречно чистата му униформа. Командирът на свързочната бойна част Тимер изпъкваше дори всред екипажа, който бе съвършено обучен на мигновено, инстинктивно подчинение. Майка му бе дошла от Германия през 1945-а година; красива жена, културна, чувствена. Тимер бе възпитан строго. И не му бе чужда употребата на сила.
— Свободно — рече Валенар с омекнал тон.
Тимер се отпусна едва забележимо.
Валенар скръсти ръце на гърба си и се вгледа в ясното небе.
— Поемаме на изток — рече той, — но ще се върнем тук утре. Очаква се лошо време.
— Тъй вярно, сър.
Тимер продължаваше да гледа право пред себе си.
— Тогава ще имам една задача за теб. Тя ще е свързана с известен риск.
— Очаквам я с нетърпение, сър.
Команданте Валенар се усмихна.
— Знаех си, че ще е така — рече той и в тона му прозвуча едва доловима нотка на гордост.
40.
„Ролвааг“
14:50
Макфарлън спря пред външните врати на лазарета на „Ролвааг“. Винаги бе изпитвал болезнен страх от лекарски кабинети и болници — от всяко място, напомнящо за тленността. Чакалнята на „Ролвааг“ бе лишена дори от фалшивото усещане за спокойствие, което подобни места обикновено се опитват да внушат. Тук липсваха списанията с подгънати ъгълчета и овехтелите репродукции на Норман Рокуел по стените. Единствената украса бе голям училищен, цветен плакат, чийто предмет бяха различните кожни болести. Мястото миришеше толкова силно на медицински спирт и на йод, че Макфарлън бе убеден, че старият доктор ги използваше за почистване на мокета.
Поколеба се за миг, чувстваше се малко глуповато. „Тази поръчка може да почака“, помисли си той. Ала все пак пое дълбоко дъх и в следващия миг прекоси стаята и се озова в дълъг коридор. Спря пред последната врата и потропа върху касата й.
Вътре бяха капитан Бритън и докторът: обсъждаха тихо нещо, надвесени над схемата, която бе разтворена върху масата помежду им. Брамбъл се облегна назад на стола си и небрежно затвори папката.
— А, доктор Макфарлън.
В тона му не се съдържаше никаква изненада. Взря се в очакване с немигащи очи в Макфарлън.
„Това може да почака“, помисли си отново той. Но вече бе твърде късно; и двамата го гледаха в очакване.
24
Пияница. (исп.) — Б.пр.